На същото място, където преди малко се бе появило пламъчето, въздухът засия и сякаш се нажежи. Шърли отстъпи крачка назад и страхът й се появи отново. Силен пукот я оглуши, а блясъкът на сто слънца за миг изгори очите й. Нещо като че ли я блъсна и тя политна назад, ослепяла и оглушала. Падна в мократа трева и закри с длан очите си. Сякаш насън, тя ги притисна силно, докато изчезнаха огнените петна. Изглежда беше навехнала китката на дясната си ръка. Ушите й пищяха, но когато отвори очи, веднага забрави за това.
Пред нея, на не повече от пет метра, стоеше кълбо от огън и енергия. Краищата му изглежда леко пукаха от влагата във въздуха, тъй като контурът му потрепваше. Шърли затаи дъх, вцепенена от гледката.
„Кълбовидна мълния!“
Огнената топка помръдна и се придвижи към момичето.
Шърли се бе сковала и не можеше да помръдне.
„Кълбовидна мълния!“ — можеше да мисли само за това.
Мълнията скъси още малко разстоянието и увисна във въздуха.
Шърли несъзнателно и мъчително преглътна така, като че ли го правеше за последен път. Беше чувала какви ли не неща за кълбовидните мълнии. Повечето не бяха никак окуражаващи.
Топката от енергия се отдръпна, сякаш да покаже, че нищо лошо няма да й направи. Върна се до мястото на появяването си и застана неподвижно.
Срещу нея момичето също не помръдваше.
Ушите й постепенно започнаха да възприемат звуците и тя долови пукането на кълбото. Синкавите му краища още потрепваха, а самото то приличаше на малко слънце.
Шърли се надигна внимателно, но мълнията трепна и тя пак застина.
Стояха така около минута, после нещо в средата на огненото кълбо започна да пращи, то се нагъна като нажежено желязо под ударите на невидим чук, деформира се и се удължи.
Шърли дишаше учестено, стараейки се да не помръдва.
Мълнията се завъртя около оста си и заприлича на капка — с облата си част нагоре. Така би изглеждала капка лава, която пада от земята към небето.
Шърли гледаше замаяна и въпреки че продължаваше да не мърда, усети как страхът я напуска. Имаше нещо добро и омагьосващо в движението на огъня, в огъването, прищъпването и деформирането му.
Накрая мълнията застина във въздуха и само краищата й продължиха леко да трептят.
Момичето ахна и се надигна.
Никога не беше виждала нещо подобно.
Не беше си и представяла, че такава гледка е възможна.
Стоеше смаяна, забравила за страховете си, омагьосана от случилото се.
Пред нея имаше сърце от огън, изваяно съвършено и с майсторство, което само природата може да постигне.
Нещо във вида му я подсети и тя прошепна с треперещ глас:
— Род? Ти ли си това, Род?
Виждали ли сте как кимва огнено сърце?
Тъкачът на мечти
Утрото трептеше над водата, водата галеше подпорите, подпорите крепяха къщата, къщата му беше дом.
Земята нямаше растения, в небето нямаше криле, морето беше мъртвосиньо, а той тъчеше. Щом свършеше, излизаше пред своя дом, поглеждаше света и се усмихваше.
На себе си и на това, което беше сътворил.
Навеждаше се, хвърляше плода си в морето, а след това отново и отново, и безспир…
Той даваше мечти на световете, преди животът в тях да се роди. Засяваше копнежи и стремежи в неродените души. Тъчеше неуморно, ден и нощ.
А след това — към други светове, към други дни и нощи…
Над водата утрото трептеше, а в своя дом той беше спрял. За първи път.
Заслушан в стенещия вятър, загледан в бягащия мрак, усещаше как плахо-плахо се ражда някаква мечта.
Застинал, да не я прогони, изострил всички сетива, той чакаше да се оформи, да я почувства, разбере…
Той чакаше, но бе смутен.
Това бе негова мечта.
Не бе мечта за световете, които ще се зародят, а негова. За него. За тъкача.
Замисли се за всичките мечти, които бе създал, и за това как бе преплитал нишките в забрава. Припомни си за всички светове.
Какво бе станало с тях?
Преплете лунна светлина с далечен вятър, пресъхнали сълзи с детски смях, спокойствие с пролетна поляна, лъчи от слънце с добрина.
Поръси ги с малко тишина и сам притихна.
Мисълта бе толкова неясна…