Той зачака.
След хиляди, безброй мечти, изплетени с любов и слава, с величие и златен блясък, с безгрижие и веселби, със справедливост, със стремежи към други, нови светове…
Той бе потресен.
Сякаш бе засял неволя, злоба и войни. Любов — но само към пари. Величието беше лудост, безгрижието — леността, веселие — пиянски оргии сред изпотъпкани цветя. А справедливостта? В жестока мъст се бе превърнала. В забързани към сляпа слава бездушни, злобни същества…
Той вплете лятна нощ и слама. Дъха на праскова в цвета на есенна дъга. Дворци, комети и звезди. Развени гриви, радостни очи, коприна. В спокойствието на нощта — две влюбени тела. В шума на леките вълни — тъга и лятна мараня. Събра от всичките цветя праха на красотата, замеси го с вечността и пак замислено се спря.
В онези тъжни светове доверието беше глупост и слабост беше милостта. Парите бяха благородство и власт, и суета. Лакейство — с маската на вярност, измама хитра — мъдростта. И щом за миг се замечтаеш — глупак, кретен, лапнимуха, ненужна вещ си ти…
А извор на безкрайна сила и величие бе смачкването на мечта.
Не твоя. Нечия.
Във висините на орела прокара с нишки чудеса. Обви със старите магии дима на огъня. Цвета на пролетните вишни омеси в снежните поля. Потърси свежи детски песни и капна липов мед в тях. Вкуса на отлежало вино, шума на бистрия поток, извивката на бърза риба, огрения небесен свод. Преплете свобода и радост, преплете мъдрост и любов.
Поспря и почна с нови сили:
Втъка в облаците водорасли, пръстта накисна в дъжда, с паяжина и коса навърза всички чудеса в безкрайна ярка лента. Привърза мидени черупки с дъха на прясна морска сол, скрибуцането на щурците с несъществуващ ореол. Намачка всичките сезони и ги напръска с красота. Намокри пясък и варовик, замеси своя собствен дъх и… спря.
Мечтата сякаш бе красива.
Проблясваше като море, но нещо не достигаше. Не беше негова мечта. Не беше точно неговата. Най-важното го нямаше и му убягваше. Дори да сложи в нея всички светове, той знаеше, че пак ще е така.
Нима след толкова мечти не можеше една за себе си да изтъче?
А тя?
Каква е тя?
Защо се крие, забулена в мъгли?
Защо е толкова неясна?
Тъй простички са всичките мечти…
А неговата?
Та той не иска всичко! Той го има!
Кой друг би имал всичко, ако не тъкачът?
Спря да мисли.
Тя дойде.
Разсейвайки мъглите и нощта.
Тя крачеше към него и сега той бе щастлив. Той имаше мечта. Обикновена и вълшебна. Една-единствена и негова.
Прекрасна.
Той почваше да я тъче.
Не дни и нощи. Не години.
За миг той щеше да я изтъче.
В толкова прекрасни светове мечтите някой е потъпквал… А свят с потъпкани мечти е сам потъпкан…
Това не биваше да става…
Мечтата блесна, затрептя — ефирна в неговия дом.