— Ето, те се спряха само на метър един от друг!
Громър е срещу мен. Виждам замъгления му поглед и се уверявам за опиата. Знам, че е глупаво да очаквам нещо друго. Преди всяка среща го прави… Досега и аз го правех. Защото… Защото вършим нещо напълно чуждо и противоестествено за творците… Ние УБИВАМЕ!
Помирисвам пак въздуха, усещам стенещия дъх на стъпканата от нозете ми трева и смазания живот, изтичащ от стеблата. Погледът ми потъва в очите на Громър, жилките от кръв и възбуда ме карат отново да настръхна и да хлътна хипнотизиран в зениците му. Може би наистина е добър писател… по-скоро е бил… Може би… Сега е просто една грамада от мускули, която ще ме смаже, а после ще полудее. Не знам защо съм толкова сигурен, но го виждам в очите му — ще полудее…
Някъде далече шуми публиката и ни подканя.
Призовава ни да направим хубаво шоу, но аз се надявам, надявам се, че поне на един от тези хора по трибуните ще му прилошее, че ще се обърне, за да не гледа, че повече няма да дойде и ще прочете сборника „Посмъртни разкази“. Че ще се запита защо човек е готов да даде живота си за няколко страници с мъртви букви… и тези букви… те наистина ли са мъртви? Че ще усети тъгата, болката, очакването и радостта, любовта, живота и всичко останало, скрито зад тях…
Знам, че ще изгубя, но искам хората да прочетат това.
Може би нищо няма да се промени. Може би животът ми ще отиде напразно. Той и сега е празен… Книгите стоят, написани на ръка, събират прах в килерите, днес е престъпление да се разпространяват, ако не си получил „Правото“, по-важно е шоуто, в което защитаваш себе си, всичко е опорочено… Какъв е смисълът да победя, когато вече съм изгубил? Аз спрях да бъда творец в момента, в който дойдох за първи път на двубоите. Защото не създадох, а убих. Убих един от своите, един от себе си… Късно е да спра всичко това… Мога само да отпусна ръце и да умра, без да пълня обезумелите очи на публиката с яростна битка за оцеляване. Такава измама е това „Право“…
Все пак, това ще бъде публикувано. Все някой ще го прочете. Мисля, че не е нужно да съм бил добър писател, за да ме разберат…?
Бел. ред.: Обърнете внимание, че въпреки това, което е написал, Джейсън Елиът се е надявал да победи. Когато губят, хората винаги намират подходящо оправдание, за да излязат светци и мъченици в очите на другите. Цялото му творчество остава на съхранение в архива на издателство „Триумф“. Разказът отпечатваме без намесата на редактор. Не мислим, че е подходящ за сборника „Посмъртни разкази“, тъй като е доста слаб и сантиментален, но наградата си е награда…
Часът на мъртвата неподвижност
Вятърът се завихри, изфуча и нахълта под моста. Изду дрипавите дрешки на двете деца, накара гръбчетата им да настръхнат и когато те отново затрепераха, за миг се укроти. Събра нови сили, огъна се, препусна бясно и в неудържимия си устрем прекърши няколко сухи клона.
По-малкото братче закри с длани лицето си и изхлипа. Притисна се към подпората на моста, сгуши се и затрепера още по-силно.
— Батко, страх ме е! — гласчето му едва премина през воя на вятъра — слабо и уплашено като скимтене на кученце.
— Не се бой. Тук не може да ни удари гръмотевица. — По-голямото момче, седемгодишно, го прегърна и се опита да не трака със зъби. — До сутринта бурята ще свърши, а може би и по-рано…
Вятърът ги шибна в гърба и ризките им изплющяха. Малкото изхлипа отново и зарови лице в пазвата на брат си, а той го притисна силно към себе си. Гладът отстъпи мястото си на Студа, но не си отиде. Застана малко встрани и търпеливо зачака…
Първата светкавица пробяга през небето, освети всичко, разкъса гърдите му и освободи дъжда. Капките се втурнаха — едри и тежки. За секунди намокриха земята, направиха локви, а след това и мехури в тях. После шумът се засили, бурята забоботи с пълна сила, вятърът вкара дъжда под моста, намокри децата и със зловещ вой продължи да плющи по гърбовете им.
Откъртеният каменен къс от съседната подпора лъсна мокър и тежък като безформено морско чудовище.