Не можеше да не се възхити на човешките си колеги, които бяха излезли, за да се позабавляват. Обърна се, за да си върви…
И се закова на място.
— Ти? — прошепна, вдигайки очи високо, високо нагоре, към лицето на мъжа, за когото мислеше непрекъснато от предишната нощ насам.
Трез, сянката, братът на собственика… убийствено красивата фантазия от плът и кръв, която бе обсебила ума й, стоеше на прага по начин, по който никой човек не би могъл, широките му рамене заемаха цялото свободно пространство, главата му почти докосваше касата на вратата. Носеше тъмносив костюм, който подчертаваше тъмната му кожа, и ослепително бяла риза, която сякаш грееше в синкаво като лунна светлина върху сняг.
Лицето му бе по-красиво, отколкото го помнеше.
И това я накара да се зачуди дали долната му устна бе още по-мека, отколкото си я спомняше.
— Опитах се да стоя далече от теб — каза той тихо. — Издържах повече от двайсет и четири часа.
Терез отпусна бавно раницата на пейката.
— Ами… здравей.
Трез пристъпи от крак на крак и напъха ръце в джобовете си.
— Яла ли си?
— Ъ, не. Искам да кажа, опитах ястията в началото на смяната, но… не.
— Искаш ли да хапнеш набързо с мен?
— Да.
Това, че изобщо не се поколеба, вероятно я правеше да изглежда отчаяна. Не че я беше грижа: когато нарочно потискаш мисълта за това какво е добро за теб, не искаш да си оставиш прекалено много време за размисъл.
— Ела. — Той кимна над рамото си. — С колата съм.
Докато прекосяваха кухнята, Терез беше навела глава. Имаше чувството, че на брат му, собственика на „При Салваторе“, това няма да му хареса, а той стоеше до една от печките и готвеше. Разбира се, независимо дали беше свела очи, или не, едва ли щяха да останат незабелязани.
Когато стигнаха до служебния изход, Трез задържа вратата отворена и Терез изобщо не се изненада да види съвсем същото беемве — различен беше единствено цветът. Не се изненада и когато Трез заобиколи колата, за да й отвори вратата, и й помогна да се настани на седалката до шофьора.
Когато и той се качи, вътрешността на автомобила сякаш се смали, но тя нямаше нищо против, защото, господи, това тяло… И господи, миришеше толкова хубаво — одеколонът му, а може би неговото собствено ухание възбуждаха сетивата й.
— Къде искаш да отидем? — попита я, докато палеше двигателя и минаваше на задна предавка.
Радиото беше настроено на Сириус Екс Ем и тя се усмихна.
— Харесваме една и съща музика.
— Така ли? — попита той, докато подкарваше през паркинга.
— О, да. Обожавам Кент Джоунс.
— И аз. — Пред главния път, по който бяха опитали да поемат предишната нощ, поспря за миг. — Хей, знам една страхотна денонощна закусвалня. Не е нещо лъскаво…
— Аз не съм от лъскавите жени. Нещо обикновено е съвсем окей.
— Ти не си обикновена.
Интересно как думи като тези, излезли от устата на мъж, облечен като него, изглеждащ като него, справящ се с подобен автомобил като него, бяха, все едно й бяха връчили короната на Мис Америка, Нобелова награда за мир и ключовете за Бъкингамския дворец едновременно.
Е, добре де, може и да преувеличаваше, но гърдите й изведнъж запяха, а главата й олекна, сякаш бе пълна с мехурчета като чаша шампанско.
— Е, как мина първата ти работна нощ? — попита я, сякаш искаше да запълни тишината.
Терез се прокашля и понечи да отговори неангажиращо, започвайки с трите си грешки, но с него бе толкова лесно да се говори, че много скоро вече разказваше с подробности.
— Толкова се притеснявах, че няма да съм достатъчно добра. Работата наистина ми трябва, а на другите две, които си бях набелязала, не плащат толкова добре.
— Нуждаеш ли се от аванс или нещо такова? Бих могъл да ти заема…
— Не — отвърна тя рязко. — Но ти благодаря. Дойдох на този свят сама и сама ще се справя с проблемите си.
Главата му се обърна рязко към нея и тя поуспокои топката.
— Искам да кажа, не желая да бъда в тежест на никого.
Пълни глупости. Истината бе, че повече нямаше да допусне да бъде уязвима пред когото и да било, по каквато и да било причина. Но това би прозвучало прекалено отбранително и странно в този контекст.
— Какво ще кажеш за мача на „Сиракюз“? — подхвърли. — Непрекъснато си проверявахме телефоните в кухнята, докато чакахме поръчките.
— Господи, и аз бях залепен за телефона. Онази зонова защита беше щура…
Значи, и той си падаше по колежанския баскетбол, помисли си Терез с удивление. Ама сериозно, този мъж беше като еднорог.