Закусвалнята се оказа страхотна — предната й част беше преустроен вагон, а задната — истински ресторант с маси. Имаше адски нюйоркско излъчване, а сервитьорките бяха като излезли от сериала „Зайнфелд“, облечени в еднакви жизнерадостни униформи и с отношение, сякаш си влязъл с взлом в къщата им й си се изходил върху дивана им.
Фантастично.
— Специалитетите им са пайовете, кафето и запечените картофи — каза Трез, докато се настаняваха точно до един знак ИЗХОД. — И пържените картофи. Хамбургерите им също си ги бива. О, чилито също е страхотно. — Отвори менюто и плъзна поглед по него. — А, забравих, правят и страхотен сандвич „Рубен“. И ростбиф.
Терез притисна менюто до гърдите си и се усмихна.
— Случайно да си пропуснал Първото хранене?
Черните му очи се вдигнаха към нейните.
— Какво? А, да, тази нощ аз трябваше да отворя.
— Ресторант ли имаш?
— Не, клуб. Всъщност два.
Терез наклони глава на една страна и кимна.
— О, да, подхожда ти. Изглеждаш лъскав и изискан.
Сервитьорката им дойде до масата и само дето не им хвърли чашите с вода в лицата.
— Какво ще ядете.
Трез посочи към нея.
— Терез?
— Сандвич „Рубен“. Определено сандвич „Рубен“. Няма защо да гледам менюто.
— Пържени картофи или чипс — долетя сопнатият въпрос.
— Пържени картофи, ако обичате. Благодаря.
Сервитьорката погледна към Трез.
— Вие.
Не задаваше въпроси. Звучеше по-скоро така, както би звучал един обирджия, когато допре пистолет до челото ти и ти поиска портфейла.
Трез остави менюто настрани.
— Чийзбургер. Американско сирене. Средно опечен. Пържени картофи. Два ябълкови пая, две кока-коли и допълване на колите преди десерта. Сметката, моля, кеш, задръжте рестото.
Сервитьорката го погледна и кимна така, сякаш го фрасваше с юмрук в главата.
— Само така.
Тя се отдалечи, а Терез се засмя.
— Очевидно те бива с жените.
— Най-малкото с човешките жени, които сервират в два през нощта и на които им остават още четири часа, преди да могат да се приберат у дома.
Бъбриха си, докато жената не се върна с двете кока-коли, и продължиха по същия начин, когато отново останаха сами.
— О, да, открай време обичам баскетбола. Само „Мичиган Стейт“. Страшен фен съм на Изо. — Терез отпи малка глътка от кока-колата и се облегна назад с въздишка на удоволствие. О, ледената студенина, сладостта, мехурчетата. — Това определено е най-страхотната кока-кола, която някога съм опитвала.
— Дълга нощ, вероятно си жадна. — Той се усмихна. — Всичко е в сравнението.
Вярно беше. Да не забравяме и това, че този невероятен мъж седеше срещу нея.
— Как така не си обвързан? — избъбри.
Очите му се отвориха широко и тя изруга наум. Да не би да го беше изрекла на глас?
Тъмният му поглед се отмести рязко, плъзна се по празните маси и столове наоколо. В заведението имаше само още две двойки, и двете бяха на бара в предната част, и Терез беше почти сигурна, че ако не можеха да ги видят, той сигурно щеше да стане и да закрачи напред-назад.
— Извинявай — промълви. — Не е моя работа.
— Ъ, няма нищо. Ами да, предполагам би могло да се каже, че нещата с любовта просто не се получиха при мен.
— Не мога да си представя, че която и да било жена би зарязала някой като теб. — Терез потръпна и като затвори очи, поклати глава. — Окей, май ще е най-добре да млъкна.
Той се облегна назад и усмивката му се върна за миг.
— Намирам откровеността ти за освежаваща, как ти се струва това?
— Хей, имам идея. Защо не отдадем всичко, случило се през това излизане, на факта, че съм изтощена? Нали се сещаш, предварително оправдание за всичко, което ще излезе от устата ми? Мисля, че така и двамата ще се чувстваме по-добре накрая.
— Няма за какво да ти е неудобно.
— О, само почакай. Храната ни дори още не е пристигнала.
— Обичам откровеността.
— Така ли? Е, значи, извади късмет с мен. Родителите ми все казваха…
Гласът й заглъхна и той попита тихо:
— Какво?
Тя сви рамене.
— Е, нали се сещаш. Че нямам филтър на устата.
— Те в Мичиган ли са?
— Не.
— Да не са починали? — намръщи се Трез.
Как да отговори на този въпрос?
— Да. Майка ми и баща ми са мъртви.
— О, господи, толкова съжалявам. — Изглеждаше така откровен, устните му изтъняха, челото му се сбърчи. — Сигурно ти е много трудно.
— Затова дойдох в Колдуел.
— Ново начало? — Когато Терез кимна, ръката му помръдна, сякаш се канеше да улови нейната. После обаче се спря. — Не е лесно, когато си онзи, останал тук долу.