— Да говорим за нещо весело. — Терез разкърши врата си и се усмихна решително. — Нали се сещаш, всичко друго, освен семейства и несполучливи любови.
Той отвърна на усмивката й.
— Това ни оставя цял куп възможности.
— Нали?
— Хей, слушай, искаш ли да ми направиш услуга?
— Разбира се.
— Ще ми позволиш ли да ти намеря друго жилище? — Той вдигна ръце. — Знам, знам, не ми влиза в работата, но онзи квартал е наистина съмнителен и не казвам, че не можеш да се грижиш за себе си. Ясно е, че си интелигентна, способна жена, която може да ръководи живота си. Обаче сериозно. Толкова е опасно.
— Много си мил.
— Не съм сигурен, че повечето хора биха ме описали по този начин.
— Какво биха казали тогава?
Да, опитваше се да смени темата, но не защото предложението му я беше уплашило. По-скоро защото страшно й се искаше да приеме.
— Добро отклоняване.
— Моля?
— Много умел начин да ми кажеш да си гледам работата.
В този миг се появи сервитьорката и тръсна чиниите им на масата. Леле, помисли си Терез при вида на сандвича си. Ръжените филии бяха с размерите на дюшеци, а между тях трябва да имаше половин осолена крава.
— Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала — заяви тя.
— Нали ти казах — съгласи се Трез.
Сервитьорката само изсумтя, но Терез предположи, че би трябвало да са благодарни, че не им изсипа гарнитурата от пържени картофи върху главите.
— Кажи ми — попита Трез, когато тя се отдалечи, — какво е отношението ти към кетчупа?
— Обожавам го.
Отвъртя капачката на шишето с кетчуп и й го подаде. Когато Терез приключи, той удави чийзбургера си с него.
— Относно предложението ми да ти помогна…
Терез вдигна внимателно половината от сандвича си.
— Не знам, мисля, че ако се задържа на работа в „Салваторе“, ще мога да се изнеса в средата на януари. Не е кой знае колко време дотогава.
— Знаеш ли, имам приятели, които притежават цял куп имоти в града. От расата са, нали се сещаш. Къщите са в добри квартали и се охраняват от… е, всичко е по последни технологии. Имат добри алармени системи и като бонус няма никакви наркомани във фоайето.
— Колко обаче би струвало нещо такова? — Терез поклати глава. — Все още не съм спестила за депозит и няма да мога да си позволя…
Той махна с ръка.
— Не се тревожи за това.
— Извинявай, но се налага. Забрави ли, сама се грижа за себе си.
И като стана дума за това, тя отвори широко уста и отхапа залък. О, дааааааа, на това му се казваше рай. Ръженият хляб беше мек като памук, но по ароматност не отстъпваше на дресинга.
Простена и Трез кимна.
— Бива си го, нали? Радвам се.
Зае се с хамбургера си и Терез беше впечатлена от маниерите му на хранене. Не мляскаше, нито се цапаше и час по час попиваше устата си със салфетката. Освен това успя да не покапе сакото си, което беше наистина впечатляващо.
— Това коприна ли е? — попита тя, кимвайки към тялото му.
— Сакото или ризата?
— Ъм… и двете.
— Да.
— Красиви са.
И бас държа, че онова, което се крие под тях, е още по-хубаво…
Клепачите му изведнъж натежаха.
— Не съм сигурен какво да отговоря на това.
Терез остави сандвича и се свлече на пейката.
— Господи.
— Няма нищо. — Очите му се спряха върху устата й. — Не се притеснявай.
Терез лапна последния залък от първата половина на сандвича си и избърса пръсти в салфетката.
— Знаеш ли какво, мисля, че ще е най-добре да си вървя.
— Не говори глупости.
— Очевидно само това правя тази вечер.
— Слушай какво ще ти кажа — рече той. — Реванширай ми се, като се настаниш в една от къщите на приятелите ми, за да не се чувствам виновен, ако ти се случи нещо.
— Защо да се чувстваш виновен? Аз не съм твоя грижа.
— Всеки мъж, всеки човек, който не се намеси, когато някой се нуждае от помощ, постъпва грешно.
— Ами депозитът и наемът за първия и последния месец…
— Ще измислим нещо. Нали се сещаш, разсрочени плащания. — Той сви рамене. — Виж, става дума за членове на расата, които се грижат един за друг. Трябва да се държим заедно в този свят. С човеците и лесърите ние сме малцинство.
Сервитьорката отново се появи, носейки новите кока-коли и две чинии с гигантски парчета ябълков пай. Със сладолед. След това извади кочана с листа на поръчката, откъсна сметката, сякаш бе обидила майка ти, и я плесна върху масата.
— Паят е за сметка на заведението. — Тя кимна към униформата на Терез. — В „При Салваторе“ ли работиш?