Веждите на Терез подскочиха.
— Да.
— Професионална учтивост. Лека нощ.
И тя се отдалечи, сякаш имаше мисия да затвори кухнята.
— Леле — каза Терез. — Това беше мило от нейна страна.
— Нямам нищо против хора, които са троснати, защото си изкарват почтено прехраната, работейки през нощта.
— Нито пък аз. И бих й благодарила…
— Но се притесняваше, че ще опре пистолет в главата ти? Добро решение.
Умълчаха се и Терез си представи как се връща в онзи бордей.
— Кога мога да се преместя? — избъбри.
Трез я погледна през масата и бавно се усмихна.
— Нека да направя едно-две обаждания и ще ти кажа.
Терез сведе поглед.
— Благодаря ти. — И веднага го погледна отново. — Но сама ще плащам за всичко. Не искам никакви намаления или нещо такова. Ще бъда просто обикновен наемател, става ли? Бих предпочела да остана където съм и да ме оберат, отколкото…
Трез вдигна ръка.
— Разбирам. Разбирам напълно. Просто ще се преместиш на място, където няма да е нужно да доказваш независимостта си, като те намушкат.
— Точно така. — Тя се пресегна и взе сметката. — И като стана дума, аз ще платя за тази вечеря, а ти любезно ще ми позволиш.
Трез отвори уста и тя сложи престорено ръка върху сърцето си.
— О, няма защо. Наистина, за мен е удоволствие и прекрасен начин да ти се отблагодаря за добротата. Освен това страшно харесвам мъже, които са достатъчно уверени в себе си, за да оставят една жена да им бъде равна. Страшно е секси.
Той затвори уста. Облегна се назад. Отново се приведе напред.
— Леле — каза най-сетне.
— Какво?
Той се прокашля и оправи разкопчаната яка на ризата си. Която беше съвършено права.
— Това е страхотен чийзбургер. О, да. И картофките си ги биваше.
Върху лицето на Терез се разля усмивка.
— Само почакай, докато стигнеш до пая. Мисля, че и на двамата страшно ще ни хареса.
53
В уречения час Кор се материализира на покрива на Колдуелската застрахователна компания. Прие очертанията си в брулещите пориви на вятъра, който бушуваше високо над града, и си пое дълбоко дъх.
Погледна през рамо и ги видя да се появяват един по един, неговите бойци: Зайфър, Балтазар, Сайфън и Син. Когато застанаха пред него, за миг го обзе гордост, защото ги беше избрал собственоръчно, вземайки от бойците във военния лагер онези, които според него бяха най-добрите от най-добрите. Бяха го следвали в безброй битки, заедно бяха победили безчет лесъри, убийците, загинали от ръката им, не можеше да бъдат преброени.
В главата му неочаквано изплува образът на всички онези урни в пещерата на Братството. Кой знае, ако двете групи се бяха обединили? Може би войната вече щеше да е свършила.
Зайфър пристъпи напред, очевидно с намерението да направи някакво изявление от името на всички.
— Каквото и да кажете — изрече Кор във вятъра, — аз ще го приема и ще…
Безстрашният воин се отпусна на колене и вдигна безмълвно очи към него.
Докато вятърът фучеше около тях, развявайки косите и зимните им дрехи, Кор усети, че примигва учестено.
А после бръкна в палтото си и извади ножа, който бе задигнал от кухнята на ранчото. Обви десница около острието и стисна силно. Когато отдръпна оръжието, шурна кръв.
Протегна кървящата си длан на своя войник и Зайфър сведе глава и отпи от алената течност. След това избърса уста с опакото на ръката си и се изправи. Поклони се и отстъпи назад.
Един по един останалите мъже повториха вричането във вярност, церемония, която бяха изпълнили много, много отдавна в една гора в Древната страна. Син беше последен, както и тогава, след което се изправи и свали нещо от гърба си.
Кор занемя за миг, когато видя какво бе то. После обаче прокара език по раната върху дланта си, за да я затвори, и посегна да вземе онова, което му подаваха.
Косата му. Същата, която бе спасила живота му от воините на Блъдлетър в онази гора. Същата, с която се беше бил в продължение на векове. Същата, която бе част от него толкова, колкото и собствените му крайници.
— Къде я намерихте? — попита, докато я поемаше в ръцете си.
Беше като да се завърне у дома.
Зайфър погледна останалите и проговори:
— В девическото училище „Браунсуик“. Единственото, останало след теб, което открихме.
Кор премести тежестта на тялото си назад и замахна с голямото острие. Беше стар навик, към който се върна с радост, и начинът, по който тя се движеше, подчинявайки се на силата му, бе доказателство, че не само водата може да съществува в различни състояния едновременно. В правилните ръце, едно оръжие можеше да бъде едновременно твърдо и течно тяло.