И следващото. И следващото…
Човече, този тип, vamp9120, определено не си поплюваше. Беше качил огромно количество материал.
Ви определено не трябваше да допуска да се стигне дотам. Но разбира се, беше зает с това да живее живота си, вместо да потиска проблемите си с помощта на спорт и интернет.
Когато от радиото се разнесе Бруно Марс, той смени станцията. Не че според него „24К“ не беше магически албум, просто точно тази вечер не беше в настроение за нещо толкова бодро. „All There“ на Джийзи/Банкрол Фреш обаче бе съвършено. Докато музиката гърмеше от тонколоните, Ви отпи още една глътка „Грей Гуус“ с лед и се поколеба дали да не си даде почивка, за да си свие още цигари. След това щеше да вземе друга бутилка от половин дузината, които беше поръчал на Фриц. След което отново щеше да се заеме…
— Какво, по дяволите? — Наведе се към екрана и се намръщи срещу образа върху него. — Я, чакай, това си го спомням, нали?
Да, говореше си сам. Това правиш, когато съквартирантът ти, който също като теб не е дежурен, чука своята шелан в стаята си надолу по коридора, а ти си загубеняк, който си седи пред компютъра в предната част на къщата.
Върна видеото в началото и го изгледа отново. Записът беше направен от сравнително високо, сякаш задникът с мобилния телефон беше гледал от апартамент на третия или четвъртия етаж. Фокусът му беше уличката отдолу и една фигура, която вървеше по нея.
Под дъжд от куршуми.
Фигурата беше Тормент. Куршумите идваха от лесър, сврян в далечния ъгъл. А сцената си беше, чисто и просто, самоубийствена.
Ви не беше присъствал, за да види тази глупост с очите си, но определено беше чувал за нея от мнозина от братята. Беше от времето, когато Тор бе на път да си изгуби ума, твърдо решен да покаже на всички колко малко му пука дали ще оцелее. Да, беше вдигнал пистолета си и стреляше по лесъра, ала не носеше бронирана жилетка, нищо, което да го защити, и поне дванайсет жизненоважни органа би трябвало да бъдат улучени.
За бога, ако беше искал да го прострелят, единственият по-сигурен начин да го постигне, бе да обърне дулото на собствения си пистолет срещу себе си и да натисне спусъка.
И все пак беше оцелял…
— Я чакай… какво е това?
Вишъс потърка рязко очи. Приведе се още по-близо към монитора. Зачуди се дали видеото не беше дело на някой любител на конспирациите.
Увеличи контраста на монитора и отново пусна клипа. И още веднъж.
Някой стреляше от насрещната сграда. Да… върху покрива имаше някой, който се беше навел и обсипваше лесъра, мъчещ се да убие Тор, с дъжд от куршуми.
Не беше брат, това бе сигурно. В състояние бе да различи събратята си от една миля, дори и в мъгла, а в този случай не би било никакъв проблем, дори и с лошото качество на записа. Освен това беше немислимо който и да било от тях да бъде някъде другаде, освен на земята заедно с брата.
Така че кой, по дяволите, беше там горе? Не беше човек. Сякаш някой от онези двукраки плъхове би се намесил в нещо подобно. То не му влизаше в работата, така че защо да рискува да бъде арестуван? Много по-вероятно би било да се обади на 911 и да се покрие…
Телефонът на Ви иззвъня и той подскочи… и мамка му, не помнеше, кога за последен път го беше правил. Особено заради телефонно обаждане.
Но като се имаше предвид какво беше пуснал в ход…
Загледа как ръката му посяга към телефона. Беше го оставил върху бюрото с екрана надолу и да го обърне към себе си изискваше известна доза кураж.
Стегна се в мига, в който видя кой е.
— Господарю — каза с облекчение. — Какво мога да направя за теб?
Рот никога не увърташе, още една причина да го харесва.
— Трябваш ми. Веднага.
— Разбрано. Къде си?
— Ще бъда във фоайето след пет минути.
— Кажи ми, че няма да ходим в „Дисниуърлд“, и съм там.
— Не, не отиваме на почивка.
— Добре.
Ви затвори и се зае да изтрие записа, но нещо му каза да си направи копие. Не е като да нямаше място на твърдия си диск.
По дяволите, такова облекчение бе да има какво да прави.
Също както по-рано тази вечер, не каза никому, че излиза, но този път бе, понеже Бъч и Мариса бяха заети с нещо далеч по-интересно. Все пак пусна съобщение на своя най-добър приятел… и се поколеба дали да не пусне едно и на Джейн.
В крайна сметка остави телефона, въоръжи се и излезе.
Кор тъкмо бе затворил стационарния телефон и си събличаше взетото назаем яке, когато Лейла се качи от мазето.
В мига, в който видя напрежението върху лицето й, го обзе разкаяние.