— Съжалявам — каза. — Знам, че закъснях.
Тя придоби изненадано изражение, а после просто поклати глава и се приближи до него.
— Радвам се, че се върна. Тревожех се.
Очите й се вдигнаха към неговите и тъгата в тях му причини болка, особено когато знаеше, че той бе причината за нея… и не за първи път, откакто си беше тръгнал по-рано тази вечер, изпита ненавист към себе си и ситуацията, в която я поставяше.
— Ела тук — прошепна, докато я притегляше към себе си.
Притисна я до сърцето си и отпусна брадичка върху главата й. Би бил щастлив да остане така завинаги, ала трябваше да й каже нещо…
— Обич моя, Рот…
В този миг плъзгащата се врата се отвори и в малката кухня нахлу студен въздух. Слепия крал прекрачи пръв, следван от Вишъс.
— Обади ми се — заяви Рот със сух глас. — Здравей, Избранице.
— Просто Лейла, моля — каза тя и всички я погледнаха.
— Какво? — попита кралят.
— Аз съм просто Лейла, господарю.
Кралят сви рамене.
— Както ти харесва. Е, Кор, имаш ли отговор за мен?
— Да. — Кор хвърли поглед към Вишъс, който следеше всяко негово движение с онези негови диамантени очи. — И се боя, че няма да ти хареса.
— Отговорът им е „не“, така ли? Жалко. — Кралят погледна към брата. — Предполагам това означава, че ще воюваме.
Изрече го нехайно, сякаш нямаше особено значение, и Кор не можеше да не изпита уважение към отношението му. Воините се биеха. За това бяха родени и обучени. Ако Братството смяташе, че конфликт с петима войници бе нещо, за което си заслужава да се тревожат, би било най-добре да оставят камите и да си намерят друга работа.
— Не — каза Кор. — Отговорът им не е „не“. Няма обаче да се врекат във вярност на теб.
Гласът на Вишъс беше нисък, агресивен:
— Какво означава това, по дяволите?
Кор все така говореше на Рот.
— Врекли са се във вярност на мен. Аз се заклех на теб. Ще те последват, но само защото аз съм ти отдал верността си. Отказват да следват друг освен мен. Така стоят нещата.
— Не е достатъчно — сопна се Вишъс. — Изобщо не е достатъчно, задник такъв.
Кор свали ръкавицата си и вдигна длан насреща му.
— Беше кървав обет. Ще умрат за теб, Рот. По моя заповед.
— Ще умрат и още как — излая Вишъс. — Когато ги избием…
— Достатъчно — изплющя гласът на Рот.
Последва напрегнато мълчание и Кор усети как Лейла настръхна до него. Нямаше да й каже да си върви обаче. Не би го сторила, така както не бяха поискали да го сторят и войниците му.
Застанал пред краля, Кор го гледаше право в очите, макар другият мъж да беше сляп. Нямаше какво да крие, никакви преструвки или скрити кроежи. И какъвто и да беше изходът тази или която и да било вечер, всичко беше наред. Не се страхуваше да умре. Блъдлетър го беше научил на това. Освен това беше открил какво е любовта и тя стоеше до него. Така че бе готов да продължи напред със спокойна решителност, каквото и да му беше подготвила съдбата.
Значи, това беше да си в мир със себе си, помисли си, докато сваляше и другата ръкавица. Посегна към ръката на Лейла и му се стори правилно, че не бе с ръката, с която държеше камата си.
— Вярваш го — отбеляза Рот. — Наистина го вярваш.
— Да. Бях във войната заедно с тези бойци. Последваха ме през океана…
— Готови ли са да те последват обратно през него? — измърмори Вишъс. — В ковчези?
— Да. — Кор го погледна. — Те обаче няма да вдигнат оръжие срещу вас, ако аз не го направя.
Рот скръсти ръце на гърдите си и Кор нямаше как да не изпита респект при вида на размера и мускулатурата му. Беше огромен и смъртоносен и все пак мозъкът му го цивилизоваше.
Щеше да види логиката във всичко това, помисли си Кор.
И действително, миг по-късно кралят кимна.
— Това някаква шибана шега ли…
Ръката на краля се изстреля толкова светкавично, че окото едва можеше да я проследи, и незнайно как, дори без зрение, траекторията й беше съвършено точна и тя се вкопчи в гърлото на брата. Дори не погледна към Вишъс, цялото му внимание бе насочено към Кор.
Вишъс не опита да се защити, дори когато отвори уста, борейки се за въздух.
— Страхотно е, когато хората си знаят мястото, нали? — подхвърли Рот на Кор. — Когато разбират, че има моменти, в които трябва да си държат шибаната уста затворена.
Кор нямаше как да не се усмихне. Двамата с Рот си приличаха в някои отношения, нали?
— Да, господарю — отвърна.
Рот отпусна ръка.
— Както казах, това ми стига. Но вероятно се досещаш, че момчетата ми ще имат нужда от по-сериозно доказателство. — Той докосна носа си. — Аз мога да те помириша. Знам, че вярваш в това, което казваш, и като оставим миналите ни конфликти настрани, не мисля, че си идиот… нито смятам, че би поставил онези твои бойци на пътя на смъртта.