— Ала това не е справедливо. Не е правилно.
— Ето защо сам трябва да се грижа за себе си, без да очаквам никой, нито дори великият сляп крал да го направи вместо мен.
— Кор, трябва да…
— Шшт. — Той сложи пръст върху устните й. — Достатъчно сме говорили за войната. Има много по-приятни неща, за които можем да използваме времето си.
Притегли я към себе си и размърда хълбоци, доказвайки й възбудата си, макар че тя несъмнено усещаше мириса й.
— Нека бъда в теб — каза, докато я целуваше. — Нуждая се от теб. Сега.
Лейла не отговори веднага и той й даде времето, което й беше необходимо, за да осъзнае разликата между надежда и реалност, между принцип и факт. Тя бе умна жена, не познаваше тънкостите на войната, но не беше и наивна.
И най-сетне знаеше, че независимо дали следващата нощ той щеше да оцелее, или да умре, бъдещето им не беше заедно. Ако оцелееше, щеше да се върне в Древната страна, а тя щеше да остане в Колдуел. Ако умреше? Е, неговата история свършваше тук, вероятно в Дънд.
— Обичам те — прошепна тя, когато най-сетне отметна глава назад, за да получи още от целувката му. — Винаги.
Кор отметна русата й коса назад.
— Ти си повече, отколкото заслужавам, и всичко, което съм искал някога.
С тези думи впи устни в нейните и се опита да забрави, че времето им изтича. Трудно бе обаче да не си го спомня.
Знаеше, че и с нея бе същото.
56
Докато се връщаха в двора на имението, Ви поклати глава. О, това щеше да е наистина забавно. Да, почти толкова, колкото и да те изкормят жив.
Кралят се обърна рязко. Беше толкова бесен, че от ушите му само дето не излизаше пушек.
— Кажи на онова копеле да се донесе в кабинета ми.
— Всички ли искаш, или само…
— Тормент. Намери този задник и ми го доведи още сега! Какво, по дяволите, си е мислел?!
Обърна се и се отправи към каменните стъпала на имението, очевидно толкова разярен, че беше забравил, че не вижда. И, да, за миг Ви беше изкушен да остави господин Самото очарование да си припомни по трудния начин, че е сляп.
Бързо му мина обаче и като се втурна напред, го улови над лакътя.
— Млъквай — измърмори, преди Рот да успее да издърпа ръката си. — Да не искаш и контузия на главата на всичкото отгоре?
Беше като да се сгуши до купчина сух лед — настроението на Рот беше толкова отвратително, че още повече вледеняваше бездруго арктическия въздух. Но поне Ви успя да го вкара през вестибюла и във фоайето от другата страна. Беше достатъчно мъдър да го остави да се оправя сам след това.
Пусна якия бицепс, след което извади резервния си телефон и набра номера на Тор, докато Рот прекосяваше с тежка стъпка мозайката с разцъфнало ябълково дърво, разчитайки на паметта си и броя на крачките си, за да открие първото стъпало…
Разнесе се звън. И не само в ухото на Ви. Идваше от високо над фоайето.
Ви свали телефона от ухото си, докато Рот вземаше стъпалата по две наведнъж.
— Като по поръчка — измърмори Ви и се втурна след него.
И наистина, Тормент седеше в един от столовете пред кабинета на Рот, сякаш беше надзърнал в бъдещето и знаеше, че ще му мелят сол на главата, задето беше стрелял по Кор. Определено не се чувстваше добре, макар да беше трудно да се каже дали бе, защото е нарушил недвусмислена заповед по собствена прищявка, или защото щяха да го направят на нищо. Във всеки случай главата му беше наведена, раменете — прегърбени, тялото му — необичайно свито.
— Не беше нужно да вдигам, братко — каза, докато обръщаше телефона си. — Ето ме.
Рот оголи зъби и изсъска:
— Влизай вътре. Няма да го направим пред всички.
Докато Тор се изправяше, за да изпълни заповедта, Ви не поиска позволение да се присъедини към тях. Просто влезе след Рот, затвори вратата и се облегна на нея.
Рот не изгуби нито миг.
— Махай се.
Тор поклати глава.
— Какво?
— Изключен си от Братството. Отстранявам те и решението ми влиза в сила незабавно.
Океееееееееей. Не така трябваше да се развият нещата, помисли си Ви.
Не, виждате ли, Тор беше спойката, която държеше Братството заедно. С изключение на времето след убийството на Уелси, той винаги беше стабилен и спокоен, умиротворяващо влияние, което помагаше на всички да запазят здравия си разум.
— А ти млъквай.
На Ви му беше нужна минута, докато осъзнае, че Рот говори на него. Нямаше време да отговори, защото Тор взе думата.