Нито дори мъжът, който те обича повече от собствения си живот.
Докато сърцето се свиваше в гърдите на Трез, той отпусна ръце и тръсна глава, опитвайки да се върне към реалността. Напоследък тези натрапчиви епизоди го измъчваха все по-често, вместо да намаляват… нещо, което го караше да се тревожи за разсъдъка си. Чувал бе израза „времето лекува всички рани“ и мамка му, с някои може и да беше така, ала с него? От ослепителната болка в началото, агония толкова изпепеляваща, че можеше да си съперничи с пламъците на погребалната й клада, скръбта му се беше превърнала в тази постоянна писта на спомените, които се въртяха с все по-главозамайваща скорост около оста на загубата му.
Собственият му глас отекна в главата му. Правилно ли те разбрах? Искаш ли това… да свърши?
В последните си мигове Селена не бе в състояние да говори. Принудени бяха да разчитат на предварително уговорена система за общуване, която се основаваше на това Селена да има контрол над клепачите си до самия край: едно мигване за „не“, две за „да“.
Искаш ли това да свърши…?
Знаел бе какъв ще бъде отговорът й. Прочел го бе в изтощения й, далечен, помръкващ поглед. Ала това бе един от онези мигове в живота, когато искаш да си абсолютно, напълно сигурен.
Тя беше мигнала веднъж. И още веднъж.
Трез бе до нея, когато лекарствата, които спряха сърцето й и й дадоха облекчението, от което се нуждаеше, му я отнеха.
През всичките тези години никога не би могъл да си представи подобно страдание. Страданието и на двамата. Нямаше кошмар, който би могъл да измисли по-ужасна смърт, и никога не би могъл да си представи, че един ден ще бъде принуден да кимне на Мани да постави онази инжекция, че ще крещи в главата си, докато възлюбената му гасне бавно, за да го остави сам до края на нощите му.
Единствената му утеха бе, че страданието й бе свършило.
Единствената реалност — че неговото едва сега започваше.
Непосредствено след смъртта й Трез се утешаваше с мисълта, че би предпочел той да е този, който се измъчва от загубата й, а не обратното. Ала с течение на времето беше прекалил с употребата на тази панацея, тъй като нямаше друга, и тя бе престанала да действа.
И сега нямаше нищо, което можеше да му донесе облекчение. Опитал бе да пие, ала алкохолът само отприщваше едва сдържаните му сълзи. Храната не го интересуваше. Сексът беше напълно немислим. А никой нямаше да му позволи да се бие — и братята, и Ай Ем прекрасно си даваха сметка, че е неуравновесен.
Така че какво му оставаше? Нищо друго, освен да се влачи през дните и нощите си, молейки се за най-дребното облекчение: незадавена глътка въздух, няколко мига умствено спокойствие, час необезпокояван сън.
Протегна ръка и докосна стъклото, което бе прозорец към онова, което за него беше другият свят, свят извън ада, в който беше пленен той. Интересно, онова, което сега смяташе за „другия“ свят, някога бе „истинският“… Но дори и да не ги деляха различната възраст, раса и стъклената стена на кабинета му над данданията, пак би се чувствал напълно откъснат от тях.
Имаше чувството, че винаги ще бъде откъснат от всички.
И честно казано, просто не можеше да продължава така.
Тази скръб го беше прекършила и ако не беше фактът, че самоубийците не можеха да отидат в Небитието, не по-късно от четиресет и осем часа след смъртта й да си беше пуснал куршум в черепа.
„Не мога да продължавам така дори само още една нощ“ — помисли си.
— Моля те… помогни ми…
Нямаше представа на кого говори. От вампирската страна Скрайб Върджин вече я нямаше… А в състоянието, в което беше в момента, напълно разбираше защо би искала да си вдигне чукалата и да си тръгне от своите създания. Като сянка, беше възпитан да боготвори своята кралица… единственият проблем бе, че тя се бе обвързала с брат му, а да се моли на снаха си, му се струваше доста странно.
Недвусмислено доказателство, че всички тези духовни работи бяха пълни глупости.
Въпреки това страданието му беше толкова голямо, че то беше по-силно от него — отметна глава назад, впери поглед в ниския черен таван и изля разбитото си сърце в думи.
— Просто искам да си я върна. Просто… искам Селена да си дойде. Моля те… ако има някой там горе, помогни ми. Върни ми я. Не ме е грижа в каква форма… Просто повече не мога да продължавам по този начин. Не мога да живея така дори още една нощ.