— Не, не, добре съм.
— Ела. — Той извади нещо от джоба на кожения си панталон. — Нека да погледна.
Лейла потрепери, докато Куин преглеждаше ръката й, а после я превърза с черна бандана.
— Смятам, че ще оцелееш.
„Дали — помисли си тя. — Не съм толкова сигурна.“
— Замръзваш тук.
— Така ли?
Куин свали якето си и го наметна около раменете й и Лейла се изгуби в размерите и топлината му.
— Да се прибираме в имението. Трепериш…
— Повече не мога да го правя — избъбри тя. — Не мога да продължавам.
— Знам. — Тя се сепна от изненада, а Куин поклати глава. — Знам какво не е наред. Да си вървим у дома и да поговорим. Всичко ще се оправи, обещавам ти.
За миг Лейла не бе в състояние да си поеме дъх. Откъде можеше да е научил? Как бе възможно да не й е ядосан?
— Откъде… — Сълзите й рукнаха, емоциите надделяха над всичко. — Съжалявам. Толкова съжалявам… не трябваше да стане така…
Не беше сигурна дали той разтвори ръце, или тя се хвърли в тях, ала ето че Куин я притискаше до гърдите си, закриляйки я от вятъра.
— Всичко е наред. — Дланта му описваше кръгове по гърба й, утешаваше я. — Просто трябва да поговорим. Съществуват неща, които бихме могли да направим, стъпки, които да предприемем.
Лейла извърна лице настрани и зарея поглед към поляната.
— Чувствам се ужасна.
— Защо? То е извън твоя контрол. Не си го искала.
Лейла се отдръпна.
— Кълна ти се, че не съм. И не искам да си помислиш, че дори за миг бих изложила Лирика или Рампейдж на опасност…
— Майтапиш ли се? Сериозно, Лейла, ти обичаш бебетата с цялото си същество.
— Така е. Кълна ти се. Обичам и теб, и Блей, краля, Братството. Вие сте моето семейство, всичко, което имам.
— Лейла, чуй ме. Не си сама. И както казах, съществуват неща, които бихме могли да направим…
— Наистина ли?
— Да. Всъщност обмислях това тъкмо преди да дойда тук. Не искам да си мислиш, че те предавам…
— О, Куин! Аз съм предателката! Аз съм тази, която сгреши…
— Спри. Не е вярно… и заедно ще се погрижим за това. Всички ние.
Лейла закри лицето си с ръце и за първи път от сякаш цяла вечност изпусна дъха си докрай и целебна лекота измести ужасяващия товар, който носеше толкова отдавна.
— Трябва да го кажа. — Тя вдигна очи към него. — Моля те, знай, че разкаянието и тъгата ме разяждаха жива. Кълна ти се, че никога не съм искала нищо от това да се случи, нищичко. Бях толкова сама, борейки се с вината…
— Вината е излишна. — Куин избърса сълзите под очите й с палци. — Просто забрави за нея, защото не можеш да заповядаш на чувствата си.
— Не мога, наистина не мога… а Кор не е зъл, не е толкова лош, колкото мислите, че е. Винаги се е отнасял към мен с грижовност и доброта и знам, че никога вече не би наранил Рот. Просто го знам…
— Какво? — Куин се намръщи и поклати глава. — За какво говориш?
— Моля те, не го убивайте. Точно както ти каза, съществуват начини да оправим това. Навярно бихте могли да го освободите и…
Куин не толкова се дръпна назад, колкото я отблъсна от себе си. А после се опита да намери думи.
— Лейла — каза бавно. — Знам, че не те чувам правилно, и се опитвам… можеш ли…
Възползвайки се от възможността да му разкаже всичко от своята гледна точка, Лейла заговори забързано:
— Никога не ме е наранил. През всичките нощи, в които ходех при него, нито веднъж не ме е наранил. Намери ни онази къщурка, така че да съм в безопасност и да бъдем само двамата. Никога не съм виждала когото и да било от копелетата…
Гласът й заглъхна, когато от объркано, изражението му стана ледено-сдържано, карайки го да изглежда като пълен непознат.
Когато Куин проговори отново, гласът му беше равен:
— Срещала си се с Кор?
— Чувствах се ужасно…
— Преди колко време? — сопна се, но не я остави да отговори. — Срещала ли си се с него, докато носеше малките ми? Срещала си се с врага, доброволно и съзнателно, докато шибаните ми малки са били в тялото ти? — Преди Лейла да успее да отговори, той вдигна показалец. — И искам добре да си помислиш, преди да отговориш. Сториш ли го веднъж, няма връщане назад, и гледай да е истината. Ако открия, че си ме излъгала, ще те убия.
Докато сърцето й се блъскаше в гърдите, а главата й се замая от паниката, единствената мисъл на Лейла беше…
Ти и бездруго ще ме убиеш.
В „сЕнКи“ Трез прибра пистолета и опита да се върне към реалността.
— Е? Какво правиш тук, особено без да си издокаран в полиестерен костюм?
Усмивката на Ласитър, падналия ангел, не стигна до странно оцветените му очи без зеници; изражението обхващаше само долната половина на лицето му.