— О, моля ти се, това беше миналата седмица.
— Минаваме на ню ейдж от осемдесетте? Нямам нищо неоново, което да ти заема.
— А, не, вече си имам нов костюм.
— Радвам се за теб. Плаша се за нас. Просто ми кажи, че няма да цъфнеш по прашка на плажа.
Когато ангелът не отговори веднага, Трез усети как по врата му полазват тръпки. Обикновено ангелът беше толкова жизнерадостен, че повечето хора не можеха да решат дали да направят услуга на всички, като му пуснат един куршум… или да си вземат пуканки и кока-кола и да се позабавляват на представлението.
Защото дори когато те изкарваше от нерви, пак беше адски забавно.
Не и тази вечер обаче. Необикновените му очи бяха, общо взето, толкова нежни и състрадателни, колкото гранитен блок, а едрото му тяло беше така неподвижно, че никое от златните украшения по китките, шията, пръстите и ушите му не проблясваше на слабата светлина.
— Защо стоиш като истукан? — измърмори Трез. — Да не би някой пак да ти е задигнал колекцията с фигурки от „Малкото пони“? — Неспособен да понася повече тишината, Трез се настани демонстративно зад бюрото си и размести разни листове. — Да не се опитваш да прочетеш аурата ми или нещо такова?
Не че за това щяха да са необходими особени усилия. Всички в къщата знаеха какво бе състоянието му…
— Искам да се срещнем за вечеря утре.
Трез вдигна очи.
— Защо, по дяволите?
Ангелът не отговори веднага. Вместо това се приближи с ленива стъпка до стъклената стена и се загледа в тълпата под тях от същото място, където преди малко стоеше Трез. На мътната светлина профилът на ангела с правилните му пропорции и черти беше точно това, в което жените биха се влюбили от пръв поглед. Ала смръщването му…
— Изплюй камъчето — настоя Трез. — Получавал съм лоши новини, които да ми стигнат за цял живот. Каквото и да е, не може да се сравнява с гадостите, които вече преживях.
Ласитър го погледна и сви рамене.
— Просто вечеря. Утре вечер. В седем часа.
— Не ям.
— Знам.
Трез метна фактурата, разписанието на смените или каквото там беше зает да не гледа обратно на бюрото.
— Трудно ми е да повярвам, че изведнъж си започнал да проявяваш интерес към диетологията.
— Така е. Това с глутенът-е-врагът е пълна глупост. А изобщо да не подхващаме темата за чаената гъба, къдравото зеле и всичко, в което имало антиоксиданти, и за това как богатият на фруктоза царевичен сироп е коренът на всяко зло.
— Чу ли, че „Крафт“ махнаха всички консерванти от макароните си със сирене?
— Аха, и дори не го казаха на никого в очите, копелетата му с копелета…
— Защо искаш да вечеряш с мен?
— Просто съм дружелюбен.
— Това не ти е в стила.
— Както казах, опитвам се да пораздвижа нещата. — Иииииии, ето я отново онази усмивка. — Реших да започна със замах. Искам да кажа, ако ще обръщаш нова страница, най-добре да започнеш така, както възнамеряваш да продължиш.
— Не се засягай, но не съм в настроение да прекарвам време дори с онези, които всъщност харесвам. — Е, добре, това се получи доста гадно. — Искам да кажа, в момента брат ми е единственият, когото съм в състояние да понеса, а дори него не искам да виждам…
Усмивката на Ласитър беше нещо, което Трез на драго сърце не би видял никога вече.
Ето на това му се казваше да отговорят на молитвите ти — ангелът се отправи към вратата.
— Ще се видим утре вечер.
— Не, благодаря.
— В заведението на брат ти.
— О, за бога, защо?
— Защото той прави най-страхотната паста болонезе в цял Колдуел.
— Знаеш, че не те питам това.
Ангелът просто сви рамене.
— Ела и ще разбереш.
— Как ли пък не. — Трез поклати глава. — Виж, знам, че всички се тревожите за мен, и оценявам загрижеността ви. — Всъщност изобщо не беше вярно. Ни най-малко. — И, да, отслабнал съм и трябва да ям повече. Ала интересно как когато съдбата ти отвори гърдите и изтръгне сърцето ти, като че ли губиш апетит. Така че, ако си търсиш компания, та вечерята ти да не е като пасианс за един, защо не пробваш с някой, който яде и който ще каже повече от две думи? Гарантирам ти, че и ти, и аз ще си изкараме по-приятно.
— До утре.
— Да ти го начукам! — извика Трез след ангела, докато той прекрачваше прага.
Когато вратата се затвори спокойно, той си помисли, че поне вече не се налагаше да спори. А Ласитър щеше да схване намека, докато се тъпче с паста болонезе сам-самичък.
Проблемът беше решен.