Колкото повече мислеше за риска, който беше поела, толкова повече главата му бучеше. Обичните му деца спокойно можеха и да не съществуват заради лошия избор на тази жена, която единствено по волята на природата трябваше да ги подслони в себе си, докато те бяха в състояние да дишат сами.
Излагайки себе си на риск, бе изложила и тях на опасност, очевидно без изобщо да помисли за последиците, нито за това какво би казал той, бащата, за всичко това.
Яростта му, родена от обичта към малките, беше безгранична. Неоспорима. Неизтощима.
— И двамата ги искахме — каза тя дрезгаво. — Когато легнахме заедно, и двамата искахме…
Прекъсна я с равен глас:
— Да, разкайвам се за това. По-добре е за тях изобщо да не се бяха раждали, отколкото да носят половината от теб в себе си.
Лейла протегна ръка, за да се подпре на дървото за втори път… и тъй като беше ръката, която той бе превързал с банданата, Куин беше поразен от обзелото го желание да смъкне евтиния плат от дланта й. И да го изгори.
— Сторих най-доброто, което можах — каза тя.
Той се изсмя така, че гърлото го заболя.
— За когато си спала с Кор ли говориш? Или когато си излагала живота на малките ми на опасност?
Тя отвърна на яростта му с неочакван гневен изблик.
— Ти имаш онзи, когото обичаш! Всеки ден лежиш до него и заедно ще съградите семейство! Животът ти има цел и смисъл отвъд службата на другите. А аз нямам нищо! Прекарах всичките си нощи и дни в служба на богиня, която вече не я е грижа за расата, която е създала, а сега съм майка на две малки, които обичам с цялото си сърце, но те не са аз. Какво съм постигнала в живота си? Нищо!
— Напълно си права — процеди Куин. — Защото вече няма да се грижиш за малките ми. Уволнена си.
Лейла потръпна от негодувание.
— Какво говориш? Аз съм тяхната майка. Аз…
— Вече не си.
За миг се възцари тишина, а после гласът й изригна.
— Не можеш… не можеш да ми отнемеш Лирика и Рампейдж! Аз съм тяхната майка! Имам права…
— Не, нямаш. Срещала си се с врага. Извършила си предателство. И ще извадиш късмет, ако се отървеш с живота си… Не че ме е грижа дали си жива, или мъртва. Единственото, за което ме е грижа, е никога вече да не видиш децата ми…
Промяната у нея беше незабавна и всепоглъщаща. В миг от ядосана Лейла стана ледено мълчалива. Разликата беше толкова рязка, че Куин се зачуди дали не е получила удар.
Ала после горната й устна се повдигна, разкривайки издължени вампирски зъби. А от звука, излязъл от нея, косата на тила му настръхна. Гласът й, когато проговори, беше смъртоносен като острието на кама.
— Не те съветвам да се опиташ да ми попречиш да видя сина си и дъщеря си.
На свой ред Куин също оголи вампирските си зъби.
— Да видим как ще ме спреш.
Тя се приведе, готова за скок, а от гърдите й се изтръгна съскане на пепелянка. Само че не скочи, за да му издере лицето.
Вместо това се дематериализира.
Имаше едно-единствено място, където би могла да отиде.
— О, не! — изкрещя Куин в студения, безразличен зимен пейзаж. — Щом искаш шибана война, ще си я получиш!
— … понякога все още ми се иска да запаля — тъкмо казваше Блей, докато отпиваше от чашата си. — Искам да кажа, за хората това е смъртоносен навик. Ала вампирите няма защо да се тревожат, че ще се разболеят от рак.
Билярдната в имението на Братството беше почти празна, след като турнирът се беше провалил, тъй като Бъч трябваше да остане при Кор, Тормент се беше дянал някъде, Рейдж беше ранен на бойното поле, а Рев беше решил да остане в ловджийската хижа на север заедно с Елена. Ала това не беше проблем. Двамата с Вишъс бяха изиграли една игра на средната от петте маси, а най-хубавото бе, че Ласитър го нямаше, което означаваше, че по телевизора над огромното каменно огнище с изключен звук течеше спортна програма.
Никакви филми на „Дисни“ с нелепите им песни тази вечер.
Ако беше принуден да изслуша онази тъпотия от „Замръзналото кралство“ само още веднъж, наистина щеше да му падне пердето.
И да си пусне куршум в черепа.
От другата страна на масата, Вишъс запали поредната ръчно свита цигара.