— Тогава защо спря да пушиш?
Блей сви рамене.
— На Куин не му харесва. Баща му е пушил цигари и лули и според мен това му напомня за неща, за които би предпочел да не мисли.
— Не би трябвало да се променяш заради никого.
— Аз съм този, който избра да спре. Никога не ме е молил.
Докато братът се навеждаше през масата с щека в ръка, Блей се замисли за началото между тях с Куин. Пушенето му беше съвпаднало с това да е принуден да гледа как мъжът, когото обича, чука всичко, което мърда. Наистина ужасен, ето какъв беше онзи период. Не, тогава нямаха връзка… и всеки път когато Куин излезеше с някой друг, бе напомняне, че никога нямаше да имат такава.
По дяволите, по онова време Блей дори не беше казал на никого за сексуалната си ориентация.
Не беше лесно да се справя със стреса и тъгата на всичко, което се случваше, но освен това бе таил и нерационална неприязън, така че, да, беше намерил нещо, което му носеше поне малко облекчение и което знаеше, че Куин не одобрява, нито харесва. Това бе неговият подмолен начин да си отмъсти за грехове, които Куин извършваше.
Но поне не се беше оказало трудно да ги откаже. След като и двамата се бяха вразумили, той беше оставил цигарите, без нито за миг да съжали за това. Е, не съвсем. Понякога, когато видеше Вишъс да пали и уханната струя изпълнеше въздуха, изпитваше желание да запали…
Тъкмо когато Ви запрати първата топка сред останалите, подредени в средата, откъм фоайето долетя ужасно думкане. Оглушително, повтарящо се отново и отново, достатъчно силно, за да разтърси солидната входна врата, то звучеше така, сякаш цяла шайка лесъри се опитват да проникнат в имението.
Блей извади домашния си пистолет изпод подмишницата си, докато с Ви захвърляха щеките и се втурваха към входа.
Бам-бам-бам-бам!
— Какво, по дяволите? — измърмори Ви, поглеждайки в монитора на охранителната система. — Какво му става на твоето момче, мамка му?
— Какво?
Отговорът дойде, когато Ви отключи и Куин нахълта във фоайето. Беше побеснял до неузнаваемост, лицето му се беше разкривило от ярост. Втурна се към стълбището със спринт, без да забелязва нищо и никого.
— Куин! — повика го Блей, опитвайки се да го хване за рамото или ръката.
Безуспешно. Куин се понесе по стълбището като Юсеин Болт, вземайки застланите с червен килим стъпала по няколко наведнъж.
— Куин! — Блей се втурна след него, мъчейки се да го настигне. — Какво става?
На върха на стълбището тежките обувки на Куин се забиха в килима и само дето не изскърцаха като гуми, когато той свърна рязко по коридора със статуите. Блей го следваше по петите и досетил се къде отиват, усети как изведнъж го обзема ужас.
Лейла и малките трябва да бяха в опасност…
Когато стигнаха до спалнята на Лейла, Куин сграбчи бравата и я натисна… само за да се блъсне в заключената врата.
Сви ръка в юмрук и заудря по дървото толкова яростно, че във въздуха се разлетяха люспи боя.
— Отвори шибаната врата! — изкрещя. — Лейла, веднага отвори шибаната врата!
— Какво, по дяволите, правиш! — Блей се опита да го спре. — Полудя ли…?
Пистолетът на Куин се появи сякаш от нищото и когато той се обърна и завря дулото в лицето на Блей, стана очевидно, че това бе някакъв кошмар, неизбежният резултат от втора чаша порто след вечерята с агнешко на Фриц.
Само че не беше.
— Ти не се меси — сопна се Куин. — Не се меси.
Блей вдигна ръце и отстъпи назад, а Куин извъртя рамо и връхлетя върху вратата с такава мощ, че дървото стана на трески и двете крила поддадоха под силата на удара.
Гледката, разкрила се пред очите им в хубавата лавандулова стая, бе не по-малко ужасяваща.
Докато Ви се заковаваше на място до него, Зи изскачаше от апартамента си надолу по коридора, а Рот се показа на прага на кабинета си, но единственото, което Блей виждаше, онова, което се запечата в ума му завинаги, беше невъобразимата, страховита гледка на Лейла, гушнала по едно бебе във всяка ръка, оголила зъби за атака; лицето й беше лице на демон, тялото й — треперещо, но не от страх.
Беше готова да убие всеки, опитал се да й посегне.
Куин насочи пистолета си към нея през дупката, която беше направил във вратата.
— Пусни ги. Или ще ти пусна един.
— Какво, по дяволите, става тук?! — Гласът на Вишъс беше толкова силен, сякаш идваше през мегафон. — Да не сте си изгубили шибания ум!
Куин се пресегна, освободи резето и отвори онова, което беше останало от вратата. Докато той пристъпваше вътре, Блей попречи на останалите да го последват.