— Не, оставете на мен.
Ако който и да било друг влезеше там, щяха да полетят куршуми, Лейла щеше да се хвърли в атака и някой щеше да бъде ранен… или още по-лошо.
И какво, по дяволите, ставаше тук?
— Пусни ги! — излая Куин.
— Убий ме тогава! — изкрещя Лейла в отговор. — Направи го!
Блей се хвърли между тях, за да препречи пътя на всеки куршум с тялото си. Лейла дишаше тежко, а Лирика и Рампейдж пищяха и мамка му, Блей никога нямаше да забрави този звук.
Обърнат с лице към Куин, той вдигна ръце с отворени длани и заговори бавно:
— Първо ще трябва да застреляш мен.
Цялото му внимание беше съсредоточено върху разноцветните очи на Куин… сякаш би могъл да го достигне с телепатия и да го накара да се успокои.
— Махни се от пътя ми — сопна се Куин. — Това не те засяга.
Блей примига при тези думи. Но като се имаше предвид, че се взираше в дулото на пистолет, реши да остави тази обида за по-късно.
— Куин, каквото и да е, можем да се справим…
Разноцветните очи се спряха върху него за част от секундата.
— Така ли? Искаш да ми кажеш, че фактът, че тя се е срещала с врага, е нещо, което можем да изтрием просто така? Страхотно, да повикаме шибания Фриц тогава и да му кажем да се развихри. Фантастична идея.
Докато бебетата продължаваха да плачат, а още и още хора се появяваха в коридора, Блей поклати глава.
— За какво говориш?
— Била е с малките ми при него, докато го е чукала…
— Извинявай, какво?
— Срещала се е с Кор през цялото това време. Не е преставала да се вижда с него. Срещала се е с врага на краля ни, докато е била бременна с малките ми. Така че, да, като баща, имам пълното право да й извадя пистолет.
В този миг зад Блей се разнесе ръмжене и ужасяващият звук му напомни за думите, които беше чул някъде, че женската от един вид е по-смъртоносна от мъжкия, когато защитава децата си. Погледна през рамо и си помисли… да, Лейла определено беше готова да брани малките си до смърт в тази откачена паралелна вселена, в която се бяха озовали незнайно как.
Кор? Срещала се беше с Кор?
Само че точно сега не можеше да позволи вниманието му да бъде отвлечено от непосредствената опасност.
— Единственото, което ме интересува, е да свалиш този пистолет — заяви той спокойно. — Свали пистолета и ми кажи какво става. В противен случай, ако искаш да я застреляш, куршумът ще трябва да мине през мен.
Куин си пое дълбоко дъх, сякаш трябваше да положи усилие да не закрещи.
— Обичам те, но това не те засяга, Блей. Махни се от пътя ми и ме остави да се оправя.
— Чакай малко. Винаги си казвал, че аз също съм техен баща…
— Не и когато става дума за това. А сега се разкарай от пътя ми.
Блей примига веднъж. Два пъти. Три пъти. Интересно, болката в гърдите го накара да се зачуди дали Куин не беше натиснал спусъка, без той да забележи.
Съсредоточи се, заповяда си.
— Не, няма да се махна.
— Разкарай се от тук! — Тялото на Куин започна да трепери. — Просто се разкарай от пътя ми!
Сега или никога, помисли си Блей, и се хвърли напред, посягайки към ръката, която държеше пистолета. Блъсна я с всички сили и от дулото полетяха куршуми, но с мощен тласък той успя да събори Куин. Двамата се стовариха тежко на пода и се изтърколиха настрани от Лейла и малките, докато Блей се мъчеше да обуздае своя партньор, като в същото време държеше пистолета насочен към далечния ъгъл на стаята.
В крайна сметка се озова отгоре, ала знаеше, че Куин бързо ще поправи това. Пистолета, трябваше да му отнеме пистолета…
Изведнъж сякаш се пренесоха в Арктика.
Температурата в стаята падна под нулата толкова бързо, че стените, подът и таванът изскърцаха в знак на протест, дъхът на всички започна да излиза на бели облачета, скреж покри прозорците и стъклата, всяко късче гола кожа настръхна.
А после се разнесе оглушителен рев.
Звукът беше толкова силен, че беше почти недоловим, усещаше се единствено болка, която пронизваше тъпанчето и караше главата да закънти като църковна камбана. И това, повече дори от рязката промяна в климата, прикова на мястото им всички в спалнята, в коридора, в имението… може би дори в целия свят.
Рот пристъпи в стаята, карайки касата на вратата да изглежда миниатюрна в сравнение с огромното му тяло; с дългата си коса, тъмните очила, стегнатите в кожен панталон бедра и масивен торс той можеше да спре и влак.
Издължените му вампирски зъби бяха като на саблезъб тигър. Не му пречеха обаче да говори.
— Не и в шибаната ми къща! — Беше толкова гръмогласен, че картината до него потрепери върху стената. — Това няма да се случи в шибаната ми къща! Моята шелан и синът ми са тук… под този покрив има малки. В тази шибана стая има малки!