Само дето беше по-скоро за да предпази другите.
Когато останаха само тя и Рот, Лейла си пое дълбоко дъх, от който я заболя.
— Позволи ми да сложа малките в люлките им, господарю.
— Да, да. Направи каквото трябва.
В краката й сякаш нямаше кости и сега, когато гневът й си беше отишъл, не беше сигурна дали е достатъчно силна, за да се задържи изправена и да не изпусне някое от бебетата. Трудно й беше да реши кое от тях да остави внимателно настрани, но в крайна сметка положи предпазливо Рамп върху персийския килим. Прегърна Лирика в двете си ръце, изправи се с усилие и отиде с подкосяващи се крака до люлките. След като положи Лирика в меката постеля, се върна и взе Рамп, който беше започнал да хленчи в отсъствието на сестра си. След като ги зави грижливо, за да им е топло, събра сили и се обърна към краля.
— Може ли да седна? — прошепна.
— Няма да е зле.
— Няма нищо пред краката ти, господарю. Ако пожелаеш да влезеш по-навътре.
Той не обърна внимание на опитите й да му помогне да се придвижи в слепотата си из непознатата стая.
— Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става тук?
Куин не можеше да си спомни нищичко.
Докато влизаше в дневната на втория етаж в далечния край на имението, се опита да възстанови в главата си поредицата от събития, защото иначе сигурно щеше да закрещи: последният момент на кристална яснота беше как едва не изкъртва входната врата, за да нахълта в къщата. Всичко от този миг насам — досега, когато кръстосваше напред-назад около диваните с копринена тапицерия и малките масички — се бе изпарило.
И колкото по-отчаяно се мъчеше да си спомни, толкова по-неуловима ставаше тази дупка в реалността, сякаш колкото повече преследваше плячката си, толкова по-бърза ставаше тя.
Мамка му, изобщо не беше в състояние да мисли. Не можеше…
Смътно си даваше сметка, че Блей го наблюдава. А после му заговори. Ала единственото, на което Куин беше способен, бе да крачи неспирно. Поривът да защитава малките си бе биологичен императив, който поглъщаше цялото му внимание.
Какво щеше да стори Рот, по дяволите? Несъмнено нямаше да позволи на Лейла…
Блей изникна пред него сякаш от нищото.
— Не мога повече.
— Какво не можеш?
— Да остана дори само още миг в една стая с теб.
Куин примига.
— Тогава си върви. Не съм въоръжен, забрави ли? А около шибаната спалня има половин тон мускули.
В противен случай все още щеше да е там заедно с децата си.
— Имаш го — промълви Блей. — Прибирам се у дома, за да нагледам майка ми.
Когато сричките се стовариха в напрегнатия въздух между тях, на разкашкания мозък на Куин му беше нужна минута, за да ги разтълкува. У дома…? Майка ми… А, да. Глезенът й.
— Добре. Да.
Блей остана на мястото си. А после с тих глас попита:
— Грижа ли те е изобщо дали ще се върна, преди да е съмнало?
Когато за миг се възцари мълчание, той се отдръпна, поклащайки глава, и се отправи към вратата. Куин го проследи с поглед… част от него знаеше, че трябва да го повика, да говори с него… да не го остави да си отиде. Ала друга, още по-голяма част, беше обратно в спалнята, мъчейки се да изтръгне нишките на спомените от нагорещеното до бяло сляпо петно, което изпълваше главата му.
Исусе… наистина ли беше стрелял в имението? С малките му в стаята?…
— Куин.
Заповяда си да се съсредоточи. Блей стоеше на прага, с присвити очи и стиснати челюсти. Прокашля се.
— Само за да сме наясно. Никога няма да съм в състояние да забравя онова, което каза преди малко. Същото важи и за вида ти с пистолет в ръка.
— За разлика от мен — измърмори Куин.
— Моля?
— Аз не си спомням нищичко.
— Колко удобно. — Блей размаха пръст към него. — Няма да заличиш нещо подобно просто като заявиш, че не си го спомняш.
— Няма да се карам с теб за това.
— Значи, нямаме какво да си кажем.
Блей продължи да го гледа, така че Куин поклати глава.
— Виж, не се засягай, но животът на децата ми е единственото, за което съм в състояние да мисля в момента. Лейла не е онази, за която я имах, и тя…
— За твое сведение, току-що ми каза, че не съм техен родител. — Гласът на Блей беше скован, сякаш се опитваше да скрие болката в себе си. — Погледна ме в очите и ми заяви, че децата и майка им не ме засягат.
Някакво далечно ехо дълбоко в съзнанието на Куин се надигна през все още изпепеляващия гняв. Ала това беше нишка, за която не можеше да се хване. Всичко, което искаше, бе да се върне в онази спалня, да грабне сина и дъщеря си и да си тръгне. Не го беше грижа къде щеше да отиде…