Блей изруга.
— Недей да ме чакаш. Няма да се върна.
И ето че Куин остана сам.
Страхотно. Сега и връзката му беше отишла по дяволите.
Надникна през вратата, но то беше по-скоро за да види дали в коридора със статуите все още имаше братя. О, да, воините крачеха напред-назад, но разбира се, нима очакваше да се разотидат просто така? Дори и след като Рот им заповяда да си вървят? Вероятно щяха да спят пред проклетата стая, защитавайки една жена, която не го заслужаваше…
Следващото, за което си даде сметка, бе, че държи някаква лампа, така, сякаш беше питчър на бейзболно игрище. И виж ти, очевидно беше решил да я запрати по себе си: стоеше пред едно от старинните огледала, отражението му беше разкривено от старото стъкло.
Изглеждаше като чудовище, негова версия, преминала през месомелачката на ужасен кошмар, лицето му беше като свит юмрук, чертите му — разкривени до неузнаваемост. Докато се взираше в себе си, извън всяко съмнение знаеше, че ако хвърли лампата, ще потроши цялата стая, ще смъкне картините от стените, ще изпочупи стъклата на прозорците, ще извади горящите цепеници от огнището и ще подпали диваните.
И нямаше да спре дотам.
Нямаше да спре, докато някой не го принудеше — с окови или с един-два куршума.
Странно, очите му се спряха върху шнура, който висеше от основата на лампата, като опашката на неспокойно куче, молещо за прошка, за нещо, което нямаше представа, че е сторило.
Цялото му тяло трепереше, докато оставяше лампата на пода, надолу с копринения абажур.
Докато се изправяше, погледът му падна върху един прозорец и преди да успее да помисли, отиде до него, открехна го и затвори очи.
Само че не можа да се дематериализира. Нямаше място, където искаше да отиде…
Не, чакай… имаше. Имаше място, където да отиде, и още как.
За миг се успокои, съсредоточи се и докато се носеше през въздуха, съжали, че не беше реагирал по-трезво. Ако го беше направил, вероятно по-рано би видял начина да получи възмездие.
Когато отново прие очертанията си, зимният въздух около него беше пропит с миризмата на вечнозелени дървета, а вятърът свиреше яростно между клоните им. Входът на пещерата, заради която беше тук, беше скрит от камъни, но ако знаеш какво търсиш, можеше да го откриеш без проблем. Куин влезе в Гробницата и се отправи към портата с бързи крачки. Беше съвършено овладян, докато задействаше механизма, отместващ гранитния блок. Нехайната усмивка върху лицето му бе горе-долу толкова убедителна, колкото нов пласт боя върху изгниваща ограда.
— Тук съм, за да ви отменя — обясни, разтърсвайки железните пречки.
Молеше се поне веднъж новините в Братството да не се бяха разнесли с обичайната светкавична бързина. Дежурният брат да не беше проверил телефона си или пък всички в къщата да бяха толкова зашеметени от шибаната драма, че да не им беше минало през ума да пуснат съобщение на онзи, който беше на пост в момента.
Фюри се появи по огрения от факли коридор, а тропотът на тежките му ботуши върху каменния под отекваше между урните на лесърите.
— О, здрасти — каза той. — Как е?
На потрепващата оранжева светлина върху лицето му не се четеше никаква тревога, очите му не бяха присвити, ръцете му не посегнаха към телефона, за да повикат подкрепление. В тялото му на воин нямаше напрежение, издаващо, че е готов да отбранява позицията си, въпреки че вратата беше затворена.
— Фантастично — отвърна Куин, мъчейки се да не мисли за това колко дяволски дълго му трябваше на брата да стигне до него. — Ако не се брои фактът, че замествам Ласитър.
Фюри спря пред портата и сложи ръце на хълбоците си. От което на Куин му се прииска да закрещи.
— Нека отгатна. Маратон с „Да видя“.
— Още по-лошо. Маратон на „Мод“1. Очевидно Беа Артър е секси. Е, ще ме пуснеш ли?
Примейлът извади медния ключ.
— Между другото, той е буден.
Сърцето на Куин задумка.
— Кор?
Сякаш можеха да говорят за някой друг!
— Не е особено комуникативен, но е в съзнание. Все още не сме го разпитвали. Ви трябваше да изкара Тор от тук, а после Бъч си тръгна, когато аз дойдох. — Фюри отвори и се отмести настрани. — Знаеш правилата. Трябва да бъдем двама, за да се заемем с него, а аз не мога да остана. Кормия ме чака в хижата. Някой ще дежури ли с теб, или трябва да изчакаме до падането на нощта, за да започнем партито?
Ама че ирония. Всички се бяха тревожили Тор да не излезе извън контрол и да потърси разплата, преди да е настъпил моментът. Ала не това щеше да бъде проблемът, нали така?