Куин изпусна дъха си и си заповяда да не нахълта вътре.
— Блей щеше да дойде с мен, но се наложи да отиде да види майка си.
Докато си разменяха местата, Фюри му подаде ключа, който бе понечил да прибере в джоба си.
— О, извинявай… ще имаш нужда от това. А, да, чух за падането. Как е глезенът й?
Вниманието на Куин бе така погълнато от онова, което бяха сложили в ръката му, че изгуби нишката на разговора. За какво, по дяволите…
— По-добре — чу се да отговаря, докато затваряше зад себе си и пъхаше ключа в механизма. — Както и, да, той щеше да дежури с мен.
— Щях да остана, стига да можех.
Куин гледаше сякаш отдалече, докато завърташе богато украсената дръжка наляво, задвижвайки заключващия механизъм…
— Куин?
Отърси се и си заповяда да надене любезно изражение… нещо, с което чертите му не бяха свикнали, дори оставяйки настрани кризата, която изживяваше в момента.
— Аха?
— Добре ли си? Изглеждаш някак странно.
Куин прокара ръка през косата си, опъна кожения си панталон, повдигна рамо… и направо беше готов да го разцелува, когато изпука в най-подходящия момент.
— Честно казано, това рамо направо ми разказва играта. — Посегна и демонстративно го разтърка. — Доктор Джейн смята, че ще се наложи да го оперира, за да изтегли събралата се течност. Но не се тревожи, болката е хронична и не особено силна, така че не вземам лекарства. Ако се случи каквото и да било с онова парче месо там вътре… — той махна зад себе си, — ще се справя.
Фюри изруга.
— Познато ми е. И не се тревожа за теб. Знам, че можеш да се справиш. Искаш ли да мина през имението и да видя дали Зи може да дойде и да подежури?
— Не, Блей ще намери някого. Но благодаря.
В името на всичко несвято, не можеше ли просто да престанат да говорят. Всеки миг телефонът на брата щеше да се обади със съобщение или позвъняване, за да го информират, че при никакви обстоятелства не бива да оставя Куин да се доближи на по-малко от триста метра до пленника…
— Чао. — Фюри се обърна и махна с ръка. — Късмет с него.
— Със сигурност ще му е нужен — прошепна Куин след отдалечаващия се гръб на брата.
9
В слепотата си Рот беше едновременно по-изолиран и по-свързан със света от зрящите: изолиран, защото липсата на визуални сигнали от това, което го заобикаляше, означаваше, че завинаги се рее в галактика от мрак; по-свързан, защото останалите му сетива бяха изострени в постоянното нощно небе вътре в него — звезди, по които се ориентираше.
Така че сега, докато стоеше срещу Лейла, която му разказваше цялата история, той улавяше и разчиташе и най-малката подробност — промените в миризмата и тона й, най-малкото й движение, промяната в налягането на въздуха между тях, докато настроението й варираше между гняв и тъга, съжаление и вина.
— Значи, Кор е открил имението — заключи той, — проследявайки кръвта ти. Така го е направил.
Разнесе се леко изскърцване — Лейла беше седнала на леглото.
— Да — отвърна тя тихо. — Бях му дала от кръвта си.
— Аха, онази първа нощ, когато Троу те подмами да отидеш на онова поле. Или се е случвало и след това?
— Случи се отново.
— Кръвта ти е била в него — повтори Рот. — И той е последвал сигнала дотук.
— Обеща, че ако продължа да се виждам с него, няма да нападне имението. Казвах си, че предпазвам всички ни, ала истината е, че… се нуждаех да го видя. Исках да го видя. Беше ужасно, да бъда хваната като в капан между сърцето и семейството си. Беше… ужасно.
Проклятие, помисли си Рот. Нямаше да има лесен изход от това.
— Извършила си предателство.
— Да.
Рот здравата се беше потрудил, за да промени много от ограничаващите и прекалено строги Древни закони, отменяйки практики като кръвното робство и установявайки процедура за правораздаване при престъпления сред цивилното население. Единственото, към което все още се придържаше, бе, че предателството спрямо короната се наказва със смърт.
— Моля те — прошепна тя, — не лишавай децата ми от майка. Не ме изпращай в Небитието.
Лейла едва ли можеше да се нарече враг на короната. И все пак беше извършила много сериозно престъпление… и господи, главата му се пръскаше.
— Защо си имала нужда да се видиш с Кор? — попита той.
— Влюбих се в него. — Гласът на Избраницата беше равен и безжизнен. — Нямах контрол над това. Той винаги беше толкова нежен с мен. Толкова добър. Нито веднъж не си позволи каквито и да било волности… а когато аз опитах с него, той ме отблъсна, макар да беше повече от очевидно, че… не е безразличен. Той като че ли искаше просто да бъде близо до мен.