— Сигурна си, че не е лъгал?
— За какво?
— За това, че знае къде живеем.
— Не, не лъжеше. Видях го в земите ни. Срещнах се с него… в земите ни. — Тя заговори по-бързо, пламенно умоляване се прокрадна в гласа й. — Така че той има чест… Можеше да нападне, но избра да не го прави. Удържа на думата си, дори след като ми каза да си вървя и никога вече да не се срещаме.
Рот се намръщи.
— Искаш да кажеш, че той е сложил край на отношенията ви?
— Да. Пропъди ме и изостави къщурката, където се срещахме.
— Имаше ли причина да го направи?
Възцари се дълга пауза.
— Накарах го да признае чувствата си към мен. Знаех, че изпитва такива, и… така или иначе, именно тогава ме изгони.
— Преди колко време беше това?
— Точно преди да бъде пленен. И знам защо сложи край. Не искаше да бъде уязвим с мен.
Рот се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.
— Хайде де, Лейла. Не бъди наивна. Нито веднъж ли не ти мина през ума, че е по-вероятно да е, защото най-сетне е разполагал с достатъчно информация и мобилизирани войски, за да нападне имението?
— Моля? Не разбирам.
— Кор заговорничи с глимерата против мен. Преди и след като ме простреля в гърлото. — Лейла ахна. При обикновени обстоятелства Рот би спрял. — Ако искаш да разгромиш укрепление като това, ще се нуждаеш от месеци на разузнаване и планиране. Добро въоръжение. Трябва да събереш оборудване и припаси. А ти искаш да ми кажеш, че и през ум не ти е минало, че продължава да те използва просто за да си спечели време? И че може би те е разкарал, защото най-сетне е бил готов?
Гласът й стана рязък.
— След като ми каза да си вървя, бях объркана и разстроена, но много мислих за това. Знам, че чувствата му към мен са истински. Виждала съм ги в очите му.
— Не бъди романтична. Не и когато става дума за война. Онова копеле е коравосърдечен убиец и те е използвал. С нищо не си по-различна за него от който и да било друг. Просто инструмент, с чиято помощ да получи онова, което иска. Свали капаците от очите си и виж истината.
Възцари се дълго мълчание, през което Рот на практика можеше да я чуе как мисли усилено.
А после тя попита тихо:
— Оставяйки това настрани… какво ще правиш с мен?
Докато слушаше гласовете надолу по коридора, Кор отново провери оковите си, макар да знаеше, че нищо не се бе променило и че все още нямаше мърдане от носилката, към която беше прикован. А после долови миризмата на друг мъж, чу тежки стъпки да се приближават, долови яростна агресия.
Ето че часът беше ударил. Време беше да си плати и нямаше да излезе жив от това.
Отпускайки отново ръце и крака, той усети как силата му се отцежда от него. Ала такова беше положението. Може би така щеше да умре по-бързо, а това определено беше нещо.
Лицето, появило се пред очите му, беше така познато — разноцветните очи, суровите черти и черната коса издаваха самоличност, която го накара да се усмихне лекичко.
— Струвам ти се забавен? — Гласът на Куин беше като острие на нож. — Мислех, че ще посрещнеш убиеца си с нещо по-сериозно от усмивка.
— Ирония — отвърна Кор дрезгаво.
— Съдба, копеле.
Куин посегна към стоманената халка около левия му глезен и дърпането накара Кор да се намръщи. А после, когато напрежението беше освободено, той повдигна глава с усилие. В това време братът се зае с халката около десния глезен и продължи с китките.
— Какво… правиш… — Не бе в състояние да си представи никакви обстоятелства, които биха принудили братята да го освободят. — Защо…
Куин мина от другата страна на главата му и отключи и последните окови.
— Защото искам да бъде честна битка. Седни, по дяволите.
Кор бавно се раздвижи, сви ръце, повдигна колене. След като беше прекарал кой знае колко време по гръб, всичките му мускули бяха атрофирали и схванатостта в ставите извика в съзнанието му мисли за трошащи се клони. Невероятно бе обаче как знанието, че всеки момент ще те нападнат, те кара да се справиш с болката и физическите бариери на тялото си.
— Няма ли дори… — изпъшка Кор, докато се надигаше на лакти, а прешлените му пращяха по магистралата на гръбнака му — да ме попиташ…
— Какво да те питам?
— Къде са войниците ми.
След като надзирателите му бяха забелязали, че е в съзнание, всички жици, които го свързваха с машините, поддържащи живота му, бяха откачени, с изключение на венозната система в ръката му. Тласкан от инстинкта, той я извади, оставяйки дупката да кърви.