Частица от секундата. Кор разполагаше с частица от секундата, за да заглуши реакцията на обвързания мъж и да анализира ситуацията логично. За щастие, не се налагаше да мисли кой знае колко. Дори и със силата на обвързването във вените си щеше да изгуби.
А когато си изправен срещу противник, който те превъзхожда, ако искаш да оцелееш, трябва да отстъпиш и майната му на егото ти.
Блъдлетър го беше научил на това. По трудния начин.
Докато Куин беше на пода и стискаше корема си, Кор се понесе на порязаните си крака, заобикаляйки съсипаната носилка и минавайки през отломките от строшени урни и вонящи, разлагащи се сърца, излели се от тях. Не бе в състояние да тича; стъпките му бяха по-скоро като на пиян, залиташе насам-натам, а светът се въртеше около него, макар да бе почти сигурен, че факлите и полиците не се движат.
Толкова бързо, колкото можеше. И дори повече.
Движеше се толкова бързо, колкото би могъл един мъж, прекарал седмици наред обездвижен от врага.
Което означаваше, че сякаш беше тръгнал на разходка. Само че Куин бе пострадал лошо. Бърз поглед през рамо разкри, че братът повръща кръв.
Кор продължи напред, тласкан от мимолетен оптимизъм. А после се изправи пред проблем с такива размери, че напълно обезсмисли усилията му.
На треперливата светлина на факлите видя пред себе си тежка порта, изработена от солидни железни пречки, вградени в камъка на пещерата и покрити със стоманена мрежа, толкова фина, че всякакво дематериализиране щеше да бъде невъзможно.
Запъхтян, разтреперан и облян в пот и кръв, Кор се приближи, за да изпита силата на преградата с жалките си ръце. Солидна като стените на пещерата. Не че това го изненадваше.
Погледна през рамо и видя как Куин се изправи и тръсна глава, сякаш за да я проясни. А после се съсредоточи. Като хищник върху плячката си.
Фактът, че кръв капеше от брадичката на брата и покриваше гърдите му, изглеждаше като поличба от съдбата.
Уви, Кор нямаше да преживее това.
10
Докато чакаше Рот да изрече присъдата й, Лейла не бе в състояние да преглътне страха и срама, и разкаянието си. Но разбира се, устата й беше толкова пресъхнала, че нямаше какво да преглъща.
Неспособна да стои на едно място, но и неспособна да се надигне от леглото, тя извърна очи от суровата фигура на краля само за да зърне дупките от куршуми високо в стената в далечния ъгъл. Усети как й се повдига, отвратителна, изгаряща вълна от жлъчка. Сега, когато гневът й си беше отишъл, не бе в състояние да обхване с разума си предишната си ярост, ала нямаше никакво съмнение къде бе попаднала емоционално. Къде се беше намирал Куин.
Прескъпа Скрайб Върджин, щеше да повърне.
— Няма да те накажа със смърт — оповести Рот.
Лейла изпусна дъха си и се отпусна безсилно.
— О, благодаря ти, господарю…
— Не може обаче да останеш тук.
Лейла се изпъна, сърцето й задумка в гърдите.
— Ами малките?
— Ще измислим някакъв график на посещения или…
Лейла скочи на крака и вдигна ръце към гърлото си, обзета от чувството, че я душат.
— Не можеш да ме разделиш от тях!
Върху лицето на краля, така аристократично и властно, се четеше съчувствие, ала той нямаше да прояви милост.
— Повече не може да останеш тук. Кор няма да преживее онова, което ще сторим с него, но Троу също е пил от теб и макар да е минало време, не е безопасно. Мислехме, че защитният мис е достатъчно силен, за да ни скрие, но очевидно това е било заблуда… и риск с катастрофални размери.
Лейла прекоси стаята с препъване и се свлече на колене в краката на Рот, стиснала ръце за молитва.
— Кълна ти се, че никога не съм искала това да се случи. Моля те, умолявам те, не ми отнемай малките. Всичко друго мога да понеса, кълна се!
Знаеше, че отвън в коридора, братята отново се бяха приближили и слушаха от дискретно разстояние, ала изобщо не я беше грижа, че я виждат как рухва. Същото обаче не можеше да се каже за Рот. Той хвърли яростен поглед през рамо.
— Дръпнете се… тук всичко е наред — нареди рязко.
„Не, не е — помисли си Лейла. — Нищо не е наред.“
Откъм коридора се разнесе шум и ето че тя не виждаше никого отвън, а Рот отново насочи вниманието си към нея, поемайки си дъх така, че ноздрите му се разшириха.
— Мога да помириша емоциите ти. Знам, че не лъжеш за онова, което казваш и в което вярваш. Ала има моменти, в които намеренията нямат значение, и това е един от тях. Трябва да си вървиш още сега…
— Малките ми!
— … или ще наредя да те изхвърлят.
Сълзи рукнаха от очите й, искаше й се да завие с глас, ала нямаше какво да възрази. Рот беше прав. Кор я беше открил и я беше проследил дотук, а откъде да са сигурни, че Троу не можеше да стори същото? Дори ако му беше дала да пие само веднъж, кръвта й беше толкова чиста, че проследяващият й ефект можеше да трае години, десетилетия, дори по-дълго. Защо никога не се бе замислила за това? Нито пък те.