— Имаш загадки, които все още ме пленяват.
Внезапна похот сгъсти кръвта му и от гърдите му се откъсна пърлено ръмжене.
— В полунощ. Ще си моя.
Усмивката й беше древна като расата и също толкова несломима.
— Нямам търпение.
Миг по-късно Тор вече беше в коридора и се чувстваше хванат натясно, въпреки че имението имаше… колко стаи? Ала когато стигна до отворената врата на кабинета на Рот, кралят едва не го помете.
— … как ли пък няма да остана тук. — Рот затвори двукрилата врата зад себе си и се отправи към голямото стълбище. — По дяволите, аз съм брат, имам право да бъда там…
— Господарю, не може да отидеш в Гробницата.
Докато Джордж, кучето водач на краля, скимтеше от другата страна на вратата, последният чистокръвен вампир на земята се втурна по стълбите с главоломна скорост.
— Рот. — Тор се втурна след него, без да си прави труда да понижи гласа си. — Спри. Не, наистина. Спри.
О, да, беше убедителен като тип със сигнални флагчета и две счупени ръце: не се изпречи пред него, не го сграбчи, не се опита да го принуди да остане вътре. И в крайна сметка нямаше да попречи на владетеля си да отиде в Гробницата. Където беше Куин.
Където беше Кор.
Защото, ако пазеше краля, трябваше да бъде там, където беше и той, нали? И ако по една случайност дългът го отведеше там, където се намираше онова копеле? Ееееее, вината нямаше да е негова, нали така? Освен това, като се имаше предвид в какво настроение беше Рот, всякакви доводи щяха да бъдат хвърлени на вятъра. Кралят беше изключително трезвомислещ… освен когато не беше. А когато чернокосото копеле с тъмни очила решеше да направи или пък да не направи нещо? Никой, ама никой не бе в състояние да го разубеди.
С изключение може би на Бет… и дори това невинаги беше сигурно.
Докато двамата с Рот прекосяваха фоайето с мозайката, изобразяваща разцъфнало ябълково дърво, Тор подхвърли отегчено:
— Ама сериозно. Остави другите да се погрижат. Спри.
Рот не се поколеба, нито забави крачка. Въпреки че беше незрящ, познаваше имението толкова добре, че знаеше точния брой стъпала, посоката, дори на каква височина се намираше огромната брава, към която посягаше. Продължиха по същия начин и много скоро щяха да стигнат до пещерата на северния склон на планината.
Само че… когато Рот отвори рязко вратата на вестибюла и отвън нахлу свеж въздух, Тор си пое дълбоко дъх. И начаса обзелата го лудост се изпари.
Я чакай, помисли си. Какво правеше, по дяволите?
Едно беше сам да откачи, съвсем друго да се провали в работата си на телохранител и да позволи на краля да се озове в ситуация, в която животът му може би щеше да е в опасност. Освен това, ама че идиотщина — да иска да убие Кор, задето беше прострелял Рот, като в същото време е готов да остави краля да отиде на място, където може би ги очакваше засада. Сега шайката копелета бяха дори още по-непредсказуеми. Ами ако нещо се объркаше там долу покрай изпълненията на Куин и Кор успееше да се освободи? Ако откриеше момчетата си? Нападнеше Братството?
Докато Рот се втурваше през вестибюла и изхвърчаше в нощта навън, Тор най-сетне се залови за задълженията си.
Този път скочи пред краля, сложи ръце на гърдите му и вперил поглед в непрогледните му очила, каза:
— Спри. Не мога да те оставя да отидеш в Гробницата. Колкото и да си търся повод да отида там и да се оправя с шибания задник на Кор, както аз искам, не бих могъл да живея със себе си, ако…
Чао, чао.
Без нито дума, нито миг колебание, Рот просто изчезна. Което означаваше, че Тор беше прав (кралят наистина правеше каквото си поиска) и адски глупав, задето не го беше съборил още на стълбището.
— Проклятие! — измърмори, докато вадеше двата си пистолета от кобурите им.
Собственото му дематериализиране прекъсна остатъка от ругатните, които се гонеха в мозъка му. Миг по-късно вече приемаше очертанията си в гъстата гора, на мястото, откъдето го бяха изхвърлили насила преди не повече от час.
О… господи.
Кръв. Насред поривите на вледеняващия вятър Тор усети кръвта на Кор.
Копелето беше навън? Какво, по дяволите? Защото миризмата не беше едва доловима, идваща от някоя рана, получена дълбоко в пещерата?
Не, тя беше в краката му, по изпопадалите борови иглички и пръстта. Диря.
Бягство.
Въпреки че поривът да проследи копелето беше почти неудържим, Рот беше по-важен. Обърна се рязко и изтича до краля.
— Господарю! — Очите му обхождаха мястото, мъчейки се да забележат каквото и да било движение. — Какво ти става, по дяволите! Трябва да те махнем от тук!