Без да му обръща никакво внимание, Рот се отправи към пещерата, откъдето долитаха гласовете на братята и му служеха като ориентир. Тор се поколеба дали да не го спре, но по-добре вътре с Братството, отколкото навън в гората, където бяха уязвими.
Човече, сериозно щяха да си поговорят след това обаче.
Страхотна нощ за цялото имение. По дяволите.
Миризмата на кръв беше по-наситена тук и, да, Тор усети как го жегва завист. Куин очевидно се беше бил с копелето. Ала нещо се беше объркало. Диря от боси крака и кръв излизаше от пещерата, Куин също кървеше. Тази миризма бе не по-малко силна.
Дали все още беше жив? Ами ако Кор бе успял да го надвие и да му отнеме ключа за пещерата? Но как бе възможно? Кор лежеше полумъртъв на онази носилка.
Водени от светлината на факлите, Тор и кралят навлизаха все по-дълбоко в пещерата, докато най-сетне стигнаха до останалите… и Тор се изправи пред гледка, която бе толкова неочаквана, колкото и необяснима.
От другата страна на портата Куин седеше по задник на каменния под, подпрял лакти на коленете си. Течеше му кръв от няколко места, а повърхностното му дишане подсказваше, че вероятно има няколко счупени ребра. Дрехите му бяха станали на нищо, изцапани с кръв, която трябва да беше не само негова, но и на Кор, кокалчетата му бяха разранени.
Ала не това беше странното.
Ключът на портата беше отвън. Лежеше на пода, сякаш бе оставен там нарочно.
Трима от братята стояха около него така, сякаш всеки момент щеше да избухне, и всички говореха един през друг. Млъкнаха в мига, в който забелязаха присъствието на Рот.
— Какво, по дяволите! — каза някой.
— Исусе, Мария и Йосиф! Какво, по дяволите? — Окей, това беше Бъч.
Още от братята се присъединиха, ала кралят нямаше намерение да си губи времето с това.
— Какво виждам? Някой да ми каже какво виждам!
В последвалата тишина Тор зачака някой от пристигналите първи да се обади и да им обясни какво става. Само че май никой не искаше да се пише доброволец.
„Много добре, по дяволите“ — помисли си Тор.
— Куин е в съзнание, кърви и е заключен в Гробницата. Ключът… — Тор поклати глава срещу портата — е от нашата страна. Куин, Кор с теб ли е, или не?
Макар че кървавата диря в гората бе достатъчен отговор.
Куин отпусна глава и разтърка тъмната си коса, описвайки кръгове там, където тя и бездруго беше сплъстена.
— Избяга.
Последва същински взрив от ругатни. Сякаш някой беше изпуснал по едно пиано върху краката на всеки от братята и те използваха ругатните като болкоуспокояващо.
Схванал необходимостта от бърза реакция, Тор не им обърна внимание. Извади телефона си, включи фенерчето и плъзна лъча наоколо. Не беше трудно да проследи следите в пясъка и пръстта и той тръгна след тях към изхода на пещерата. Кор по-скоро се беше тътрил, отколкото вървял, очевидно спъван както от месеца, прекаран на легло, така и от онова, което се беше разиграло между него и Куин.
Когато навлезе в гората, Тор приклекна и описа кръг със светлинката на фенерчето. Зад него кипеше спор между Рот и Братството, дълбоките гласове отекваха между каменните скали, но той ги остави да се разправят. Изключи светлината на телефона, прибра го в задния си джоб и пое напред. Не си беше взел палтото, когато излезе от имението, ала минусовата температура не го притесняваше. Прекалено погълнат бе от това да се прави на хрътка, душейки въздуха. Кор беше поел на запад.
Тор се затича, ала не можеше да се движи твърде бързо — вятърът непрекъснато менеше посоката си и беше трудно да следва дирята. А после тя просто изчезна.
Тор се обърна и се върна назад, докато отново я откри… и пак я загуби.
— Ти, шибано копеле — изсъска той в нощта.
Как, по дяволите, този изнемощял, ранен задник бе успял да се дематериализира, Тор никога нямаше да разбере. Фактите обаче бяха неоспорими: единственото възможно обяснение за това дирята да изчезне толкова внезапно бе, че незнайно как копелето бе намерило достатъчно сили и воля, за да се изпари.
Ако Тор не го ненавиждаше толкова яростно, вероятно почти би изпитал уважение.
Когато отново прие физическите си очертания, Кор беше гол, свлечен на купчинка сред потънали в сняг храсталаци дълбоко в гора, в която вече не растяха борове, а кленове и дъб. Пое си рязко въздух, заповядвайки на очите си да действат, и когато пейзажът дойде рязко на фокус, разбра, че се беше махнал от земите на Братството. Защитния мис, който замъгляваше всичко там, го нямаше, завърнало се бе и чувството му за ориентация.
Не че имаше представа къде е.
По време на бягството си бе успял да се дематериализира на три пъти. Първия — на около петдесетина метра от пещерата; втория — навярно на около километър надолу по планината и накрая тук, в някаква равна местност, покрита с трева и дървета тук-там, което означаваше, че бе достатъчно далече от планината, където го бяха държали в плен.