Обърна се по гръб и изпълни дробовете си с въздух, молейки се за сила.
Непосредствената заплаха за живота му беше отминала и изведнъж го завладя непреодолима немощ, толкова смъртоносна, колкото и всеки враг от плът и кръв. И разбира се, студът, който още повече влошаваше липсата на енергия, забавяйки бездруго бавните му рефлекси, както и пулса му. Нищо от това обаче не бе най-голямата му тревога.
Обърна глава и погледна на изток.
Първите лъчи на слънцето щяха да стоплят хоризонта само след час. Дори в това си състояние, вече усещаше предупредителните тръпки по голата си кожа.
Заповяда си да вдигне глава от земята и да се огледа за някакъв подслон — пещера може би или пък купчина скали… паднал, гниещ дънер, в чиято хралупа да може да се скрие. Единственото, което виждаше, бяха дървета, чиито голи клони образуваха балдахин, който нямаше да е достатъчна защита от лъчите на утрото.
Щеше да бъде изпепелен в мига, в който слънцето изгрееше напълно.
Поне тогава щеше да се стопли. И поне тогава всичко щеше да свърши.
Колкото и ужасно да бе да изгориш до смърт, то не можеше да се сравнява с мъченията, на които братята несъмнено щяха да го подложат. Мъчения, които щяха да бъдат напразни, ако целта им бе да се доберат до информация за шайката му копелета.
Като за начало войниците му със сигурност бяха спазили протокола и след неговото изчезване бяха преместили лагера си на друго място. Смърт или плен бяха единствените обяснения за отсъствието му, а нямаше логична причина да се мъчат да отгатнат кое е по-вероятно. Освен това не би предал бойците си дори ако го изкормваха. Щом Блъдлетър не беше успял да го прекърши, никой друг нямаше да успее.
Но разбира се, сега всичко това се обезсмисляше.
Кор се обърна на една страна, сви крака до гърдите си, обви ръце около себе си и потрепери. Листата под него едва ли можеха да се нарекат меко ложе, острите им замръзнали краища се впиваха в кожата му. И докато блуждаеше наоколо като инквизитор в търсене на нови жертви, вятърът като че ли му обръщаше особено внимание, замеряше го с пръст и късчета кора, крадеше още повече от отслабващата топлина на тялото му.
Кор затвори очи и част от миналото се завърна…
Беше декември на деветата му година и той стоеше пред порутената колиба със сламен покрив, където живееше с бавачката си. Всъщност всяка вечер, след като мръкнеше, той бе изхвърлян навън, прикован на място за врата, допускан вътре само когато слънцето се покажеше и хората скоро щяха да излязат. През по-голямата част от самотните студени часове, особено през зимата, той се сгушваше до външната стена на дома си, движейки се, доколкото му позволяваше веригата, само за да се скрие от вятъра.
Стомахът му беше празен и щеше да си остане така. Никой от вампирите, живеещи в малкото им селце, нямаше да се приближи, за да му предложи храна в глада му, а бавачката му определено нямаше да го нахрани, преди да е принудена. И дори тогава щяха да бъдат просто остатъци от онова, което беше яла тя.
Кор докосна уста с мръсната си ръка, прокарвайки пръсти по разкривения белег, който минаваше между горната му устна и основата на носа. Дефектът беше там от раждането му и именно заради него майка му го беше прокудила от бебе, захвърляйки го в ръцете на бавачката му. Без никой друг, който да се грижи за него, той се бе мъчил да я направи щастлива, ала с нищо не можеше да й угоди. А тя като чели черпеше наслада от това да му повтаря отново и отново как рождената му майка го бе пропъдила далече от очите си, как той бе проклятие, стоварило се върху една достойна жена с благородно потекло.
Най-разумно би било да се махне от очите на бавачката си, от дома й. И все пак тя не му позволяваше да избяга. Беше се опитал преди време, но не бе успял да стигне по-далече от началото на полята, които ограждаха селцето им. В мига, в който отсъствието му беше забелязано, тя го бе намерила и го беше пребила толкова жестоко, че той се беше свил разтреперан и плачещ пред нея, молейки я да му прости, без и сам да знае за какво.
Ето защо бяха започнали да го оковават.
Металната верига тръгваше от грубия нашийник около гърлото му и стигаше до железния кол, забит до ъгъла на колибата. Никакво скитосване повече и никаква промяна в позата, освен ако не трябваше да се облекчи или да се предпази от стихиите. Грапавата кожена лента около врата му беше прежулила рани върху кожата му и тъй като никога не я сваляха, нямаше как да зараснат. Ала той отдавна се бе научил да търпи.