Три месеца по-късно. Кенгуруто не спира да расте, доста озадачаващо. Досега не съм виждал някой да расте толкова дълго. Има вече козина по главата си и то не като на кенгуруто, а почти като нашата коса, но някак си много по-мека и лека и не е черна, ами червена. Полудявам от странностите на това същество. Бих хванал и друго подобно, но е малко вероятно, май е някакъв нов вид и е уникален единствен екземпляр. Хванах истинско малко кенгуру и го донесох вкъщи, мислейки си, че самотното същество ще иска да си играе с него, отколкото да е без другарче въобще и че останалите животни ще са му чужди, няма да познават навиците и интересите му и няма да му станат приятели, но беше гигантска грешка, то изпадна в такъв ужас при вида на кенгуруто, че веднага схванах, че не го е виждало по-рано. Съжалявам горкото малко животно, но нищо повече не мога да направя за него. Да можех поне да го опитомя, но колкото повече се опитвам, толкова по-зле се държи. Боли ме сърцето, като чуя как плаче. Искам да го пуснем на свобода, но тя не иска и да чуе. Изглежда ми жестоко, но май е права. Може би ще е още по-самотно, как да намеря друго подобно?
Пет месеца по-късно. Не е кенгуру. Не! има пръстчета, дори направи няколко стъпки с малките си крачета, после пак падна на земята. Вероятно е мече, все още няма опашка, няма и козина, освен на главата си. Все още расте, доста странно, наистина, мечките растат по-бързо. Те са опасни, след катастрофата, станаха опасни и не ми се иска да си имам такова същество вкъщи. Предложих да и подаря кенгуру, когато то си отиде, но тя отказа, ще ни вкара в голяма беля с това тук. Не е като онази, която беше преди, полудя.
Две седмици по-късно. Изучавах устата му. Все още няма нищо страшно, има само едно зъбче. Няма опашка. Издава повече шум сега, отколкото преди, особено през нощта. Трябва да се махна оттук. На сутринта видях, че му растат нови зъбки. Ако всичките му пораснат, ще дойде време да го разкараме оттук, с или без опашка, мечките са си опасни.
Четири месеца по-късно. Ходя на лов и риболов в една област наречена от нея Бизонова, не знам защо, може би защото там не виреят бизони. Междувременно мечето се научи да ходи насам-натам на крачетата си, казва „тате“ и „мама“. Нов вид е! вероятно това подобие на думи е някаква случайност и разбира се, че не става дума за разсъдък, но си е необичайно, никоя мечка не го прави. Тази имитация на говор, заедно с липсата на козина и опашка, очевидно показват, че това си е съвсем нов вид мечка. Любопитно ми е. Трябва да отида всред северните гори и да започна изтощителните си изследвания. Трябва да има друго подобно някъде, а това тук ще бъде много по-малко опасно ако си има компания. Ще отида колкото се може по-бързо, но първо трябва да направя наморник на това тук.
Три месеца по-късно. Беше тежък лов, но без успех. Междувременно, тя доведе още едно. Такъв късмет! Да бях ловувал сто години, пак нямаше да го намеря.
На следващият ден. Сравних едното с другото и съм почти сигурен, че са от един и същи вид. Исках да запазя едното за колекцията си, но тя беше против по една или друга причина и трябваше да се откажа от идеята, което считам за грешка. Би било голяма глупост да ги оставя да си тръгнат и двете. По-старото е по-опитомено, може да се смее и да говори като папагал, вероятно защото прекарва твърде много време с папагали, а и има талант за имитацията. Ще с ядосам, ако се окаже просто нов вид папагал, тъй като трябва да преживея всичкото онова от дните, когато си мислех, че е риба. Новото същество е също толкова ужасно, колкото беше старото има същото пухкаво телосложение и главица без коса. Тя го нарече Авел.
Десет години по-късно. Момчета са, разбрахме го отдавна. Дойдоха като малки същества, които толкова ни изумяваха, не знаехме тогава. Авел е добро дете, но Кайн може да победи и мечка. След всичките тези години разбирам, че съм грешал за Ева, по-добре да живея с нея извън Рая, отколкото без нея в него. В началото мислех че говори твърде много, но сега не мога да си представя живота без гласа и. Благословени да са ябълките, които ни събраха и ме научиха да чувам доброто в сърцето и, да долавям силата на духа и.