— Сигурно в момента е в шок. Да продължаваме. Колата ми е по-надолу.
Стигнаха до автомобила и докато Кърк отключваше вратата, Уили-Боб промълви:
— Господи, та ти дори не си един от нас! Дори не си… сещаш се.
Последва дълго мълчание, докато се качваха. Преди да запали двигателя, Кърк чу Уили Боб да казва:
— Такъв ли си?
Кърк го погледна и се засмя тихо.
— Не.
— Тогава защо? Защо?
— Просто полудях при мисълта, че мога да те оставя да се влачиш след онзи кучи син. Не можех да позволя такова нещо.
— Обичам го, нали се сещаш.
— Да, и това прави нещата още по-лоши. Но сега си с мен.
— Какво ще правиш с мен?
— Аз съм човек без нос. Ти си пакетче носни кърпички. Ще измисля нещо.
Разсмя се. Уили-Боб също.
— Ох, невероятно. Това си го биваше!
По лицата им се стичаха сълзи от смях.
— Нали? — съгласи се Кърк и потегли с пленника си.
Спряха в едно крайпътно заведение и продължиха да се смеят. Поръчаха си два хамбургера, пържени картофки и две бири и зачакаха смехът им да утихне.
— Господи, каква физиономия имаше само! За Бога, чувствам се чудесно! — извика Уили-Боб.
— Точно това беше намерението ми — каза Кърк.
— За първи път, за първи път в живота си му казах нещата в лицето!
Не го направи, помисли си Кърк, но премълча.
— Представям си го сега как крачи ядосано нагоре-надолу по булеварда, как се опитва да ме намери, бесен…
Гласът му започна да утихва.
— Господи, а когато ме намери! Всичките ми неща са в дома му.
— Това не е ли и твой дом?
— Делим апартамент при Фонтана.
— Колко боклук имаш там?
— Много. Костюм. Тоалетни принадлежности. Очукана стара пишеща машина… Май нищо.
— Не е много — съгласи се Кърк.
Хамбургерите пристигнаха навреме, за да прекъснат проточващото се мълчание. Започнаха да се хранят. По едно време Уили-Боб преглътна с мъка.
— Добре де, все пак какво смяташ да правиш с мен?
— Нищо.
— Задължен съм ти, нали се сещаш.
— Не си ми задължен с нищо. Длъжен си на самия себе си. Трябва да се разкараш, да се махнеш колкото се може по-далеч.
— Прав си. Въпреки това не разбирам. Защо го направи? Защо съм тук с теб?
Кърк отхапа от сандвича си и задъвка, загледан в предното стъкло и размазаните по него мушици. Опита се да разчете изписаното от изсъхналите им сокове.
— Две кучета се заклещват насред улицата, не могат да се разделят. Изтичвам, поливам ги със студена вода. Намирам в полето паднала от дървото совичка, отнасям я в къщи, давам й топло мляко. По дяволите.
— Аз ли съм падналата от дървото совичка?
— Страшно много приличаш.
— Още не мога да летя.
— Точно затова го казах.
— Но ти не знаеш нищо за мен.
— Напротив, научих, когато те видях да минаваш покрай мен. Когато те чух.
— Не знаеш нищо за него.
— Научих, когато го видях да минава покрай мен. Тогава чух целия му живот. И твоя.
— Явно си ужасно добър във виждането и чуването.
— Това не е добродетел. Само създава проблеми. Както в момента например. Сега какво следва?
Довършиха сандвичите и се заеха с бирата.
— Може би можем да живеем заедно… — започна Уили-Боб.
— Изключено — рязко го прекъсна Кърк и млъкна. — Искам да кажа, аз съм просто опърпан аналитик, проклет глупак, несръчен наивен филантроп, дошло ми е до гуша и се чувствам толкова неудобно, колкото и ти. Единственото, което ни свързва, е моето съжаление и твоят страх.
— Ще трябва да свърши работа — отвърна Уили-Боб. — Довечера с теб ли се прибирам? Тоест, ако се прибера с теб.
— С всеки следващ момент звучиш все по-колебливо.
— Ужасно съм изплашен. Сякаш съм повърнал в църква.
— И Бог никога няма да ти прости, нали?
— Никога не го е правил.
Кърк отпи от бирата си.
— Твоят човек не е Бог, а Луцифер. И апартаментът му е ад на Земята. Върнеш ли се, все едно сам да си пръснеш мозъка.
— Знам — кимна Уили-Боб със затворени очи.
— Но въпреки това в момента си мислиш точно за това, нали?
— Да.
— Хайде да ти намерим стая за тази нощ. Смяната на мястото може да ти даде повече…
— Кураж?
— По дяволите, не искам да поучавам.
— Господи, нуждая се от поучаване. Да, някой хотел. Но нямам пари…
— Мисля, че мога да си го позволя — каза Кърк.
Подкара колата и Уили-Боб каза:
— Пътьом, ако не е далеч, може ли да спрем при теб, за да видя…
— Какво?
— Къщата, в която живееш. Само отвън. Женен си, нали? Хубаво би било да видиш място, на което човек се е установил за постоянно. Имам предвид просто да минем покрай дома ти, става ли?
— Ами…
— Става ли? — настоя Уили-Боб.