Обърнаха и поеха през Холивуд.
— Имаш ли работа? Не — обади се по едно време Кърк. — Утре ще ти донеса обявите за работа, за да можеш да живееш сам, докато не откриеш кой си всъщност, по дяволите. Откога живееш, да ме прощаваш за думата, с онзи кучи син?
— Година. Най-страхотната година в живота ми. Година. Най-ужасната година в живота ми.
— Петдесет на петдесет. Познато чувство.
Пристигнаха и Кърк намали скорост. Колата запълзя пред малкото бяло бунгало. От предния прозорец се лееше мека светлина с прасковен цвят. Дори на Кърк му се стори толкова уютно, че едва не спря.
— Това твоят прозорец ли е? — попита Уили-Боб. — Изглежда невероятно.
— Бива си го.
— Господи, ти си хубав човек. Какво ми има, че не мога да се отпусна и да бъда спасен? Какво ми има — изплака Уили-Боб и избухна в сълзи.
Кърк му подаде носна кърпичка, после импулсивно се наведе през седалката и целуна младежа по челото. Уили-Боб бързо вдигна обляното си в сълзи лице и го погледна изненадан.
Кърк се дръпна.
— Нямах намерение да те обидя! Нямах!
Разсмяха се, обърнаха и отново прекосиха Холивуд, за да намерят някой малък хотел.
Кърк слезе от колата.
— По-добре се качи — каза Уили-Боб.
— Няма ли да отседнеш тук?
— Знаеш, че не мога.
Кърк стоеше и чакаше.
— Много приятелки ли имаш? — попита го Уили-Боб.
— Няколко.
— Можеше да се предположи. Изглеждаш приятно. И се държиш приятно. Бракът ти щастлив ли е? Приятното излъчване помага ли за това?
— Добре съм — отвърна Кърк. — Но ми липсва това, което беше навремето, когато започвахме.
— О. Иска ми се той да ми липсва известно време и после да го преживея. Сега направо стомахът ми се свива.
— Ще отмине. Ако му дадеш шанс.
— Не — поклати глава Уили-Боб. — Никога няма да отмине.
Това свърши работа.
Кърк се качи обратно в колата и загледа как крехкият млад мъж бърше сълзите си.
— Къде искаш да те закарам?
— Ще ти покажа моята бърлога.
Кърк пъхна ключовете и зачака.
— Хотелът е пред теб. Последен шанс за живот. Минава, минава, отмина. Девет, осем, седем…
Погледна към бирата в ръката на младежа. Уили-Боб се разсмя.
— Обилна трапеза за осъдения на смърт.
Смачка кутията и я изхвърли.
— А сега е боклук. Като мен. Е?
Кърк преглътна една ругатня и завъртя ключа.
— Ето го!
Караха по булевард „Санта Моника“ и приближаваха „Синия папагал“. Отпред, на самия праг, стоеше мъжът с маската и шапката невидимка. Но в момента маската се беше наполовина свлякла. С наранени очи и болезнено изкривена уста, той беше скръстил ръце на гърдите и потропваше нетърпеливо с крак.
Щом забеляза, че колата на Кърк намалява, и видя кой седи на мястото до шофьора, цялото му тяло залитна нетърпеливо напред. Но в същия миг маската се върна на мястото си, гърбът се изправи, гръдният кош се стегна, брадичката се вдигна и очите пламнаха мълчаливо.
Кърк спря.
— Сигурен ли си, че искаш да бъдеш тук?
— Да — отвърна Уили-Боб със сведен поглед и пъхнати между краката ръце.
— Знаеш какво ще последва, нали? Ще бъде същински ад цялата следваща седмица. Или месец, ако разчитам правилно физиономията му.
— Знам — тихо отрони Уили-Боб и кимна.
— И въпреки това искаш да идеш при него?
— Това е единственото, което мога да направя.
— Не. Можеш да останеш в хотела, а аз ще ти купя компас.
— Що за бъдеще е това? — попита Уили-Боб. — Ти не ме обичаш.
— Да, така е. А сега скачай от колата и си плюй на петите, сам!
— Господи, не мислиш ли, че би ми харесало да го направя?
— Направи го тогава. За мен. За себе си. Бягай. Намери си някого другиго.
— Няма друг. На целия свят. Той ме обича, нали разбираш. Напусна ли го, това ще го убие.
— А върнеш ли се, той ще убие теб. — Кърк пое дълбоко дъх и издиша. — Господи, сякаш някой се дави, а пък аз му хвърлям наковалня.
Пръстите на Уили-Боб зашариха по дръжката. Вратата се отвори. Мъжът пред „Синия папагал“ видя това. Отново залитна и отново запази равновесие. Около мъртвешки зяпналата му уста се появи мрачна линия.
Уили-Боб се измъкна от колата. Костите в тялото му сякаш се топяха. Когато се изправи на тротоара, вече изглеждаше една педя по-нисък, отколкото беше допреди десет минути. Наведе се и надникна загрижено през прозореца, сякаш говореше на спипал го в издънка пътен полицай.
— Не разбираш.
— Разбирам — отвърна Кърк. — И това е тъжното.
Пресегна се и го потупа по бузата.
— Опитай се да имаш добър живот, Уили-Боб.
— Ти вече го имаш. Никога няма да те забравя — каза Уили-Боб. — Благодаря ти, че опита.
— Свикнал съм да бъда спасител. Може би ще продължа до плажа, ще се кача на някоя кула и ще се оглеждам за давещи се.