Постепенно се стъмни. Местните жители си тръгнаха нагоре по хълмовете и скоро изчезнаха в далечината.
Нощта мина и отново дойде утрото, което върна на ракетата яркия й сребрист блясък. След дълбокия сън членовете на екипажа имаха много свеж вид. Строиха се и командирът даде указания:
— Днес ще проучваме природните ресурси на планетата. Специално внимание отделете на германиевите руди.
— Ясно. Тук сигурно има много от богатствата, които търсим. Ако занесем на Земята цели планини от тези богатства, всички ужасно ще се зарадват. Във всеки дом ще може да има напълно автоматизирани системи и благодарение на високопроизводителната техника всички хора на Земята ще имат много, повече свободно време, отколкото досега. Толкова съм доволен, като си представя само…
— Тогава да тръгваме!
В това време обаче към тях от всички страни се приближиха местните жители.
— Аа, тия пак се домъкнаха, сигурно ще ни помагат — измърмори командирът и отново взе микрофона на апарата за превеждане. — Аа, вие отново дойдохте. Днес сигурно сте решили да ни помагате. Ще построим на тази планета курорт за жителите на Земята и вие трябва да ни бъдете благодарни, че ще имате възможност да се докоснете до нашата висока култура и цивилизация.
А местните жители отговориха:
— Не, не сме дошли за това. След разговора вчера много ни заинтересува вашият интересен начин на мислене, та дойдохме отново при вас, да се запознаем по-подробно с вашите виждания.
— Какво по-точно ви интересува?
— Вие възнамерявате за доброто на вашата планета да вземате и отнасяте всичко, каквото ви хареса по другите планети, така ли?
— Никога не сме казвали такова нещо. Искаме само да вземем от вас само неща, които вие за нищо не използувате!…
Местните жители обаче прекъснаха командира и изказаха своите съображения:
— Преди известно време ние също обсъждахме този въпрос, но тъй като стигнахме до извода, че подобни действия не са позволени, отхвърлихме тази идея.
— Вие, изглежда, имате склонност към философствуване. Ние се стремим да създадем по-щастлив живот, като повишаваме жизненото си равнище. В името на тази цел на нас са ни необходими природни богатства и колонии, защото те са двигателят на прогреса на Земята — без да се замисли, командирът използува думата „колонии“, която вече много време не се употребяваше на Земята.
— А имате ли право да постъпвате така?
— Ама че сте досадни! Като конски мухи сте! Разбира се, че имаме право! Нима заради вас ние на Земята трябва да понасяме лишения?
— Ако това беше разрешено в Космоса, ние много преди вас щяхме да тръгнем по този път.
— Ами добре, можете да започвате и вие!
— В такъв случай ние наистина ще се отнасяме към вас с вашите методи.
— Какво става? — попита командирът, когато странен шум изведнъж проряза полето.
— Командире! Та това е… — извика объркано един от екипажа, като сочеше с пръст към близкия хълм.
Хълмът се плъзгаше встрани и изпод него започна да се показва корпусът на огромен космически кораб. Не само че беше огромен, но в сравнение с космическите кораби, които се произвеждаха на Земята, още от пръв поглед ставаше ясно, че е и по-съвършен.
— Добре! Повече няма какво да се церемоним!
Като чу тези думи, командирът изкомандува с развълнуван глас:
— Огън по тези типове!
Никой от земните космонавти обаче не посегна да вземе в ръцете си оръжието, което висеше на коланите им. Не че изпитваха угризения на съвестта. Ръцете им бяха парализирани от лъчите, които местните жители насочиха към тях с помощта на малки устройства, скрити до този момент в шепите им.
— А сега ще ни заведете ли на Земята? — попитаха те с усмивка. — Първо вашата планета ще превърнем в колония. Едва ли съществува друга по-подходяща планета за тази цел…