Нямаше възражения. Телевизионерите заснеха началото на процеса, обвинителния акт и си тръгнаха. Процесът потегли по утъпкания коловоз. Чак след това съдията Сорокин внимателно разгледа обвиняемия и разбра защо прокурорът му каза, че това дело не му харесва.
Висок. Суховат. Хубаво мъжко лице, с нещо източно във високите скули и леко дръпнатите тъмни безжизнени очи. Посребрена коса. В съчетание с мургавото лице изглеждаше като перука. Мургавината не беше вродена, както при южняците, по-скоро напомняше дълбоко проникнал в кожата загар. Лицето сякаш беше прогорено до кокал от безпощадно слънце и изсушено от вятъра като пергамент.
От 1981 до 1984 година — служба в Афганистан. Така пишеше в справката от Управление „Личен състав“ на Министерството на отбраната.
Ето откъде е този загар.
Той не се призна за виновен. На въпросите отговаряше кратко — с „да“ и „не“. След като му разрешиха да седне, се отпусна на скамейката зад решетката и седеше неподвижно, изправено, втренчен пред себе си, без да обръща внимание нито на съдията, нито на прокурора, нито на публиката. В целия му вид имаше нещо повече от равнодушие.
За двадесет години работа като съдия пред Сорокин бяха минали много обвиняеми. Едни извъртаха, други се държаха с демонстративна смелост, трети се опитваха да убедят съда, че нещата не са били както сочат свидетелите, а така, както те излагат случая. За времетраенето на следствието те до такава степен се вживяваха в своята версия на случилото се, че искрено си вярваха. Имаше и примирили се. Но такова безразличие към собствената си съдба съдията Сорокин не беше виждал никога.
Той намери в делото съдебно психиатричната експертиза и я препрочете. Психиатрите от института „Сербски“ не се съмняваха във вменяемостта на Калмиков. Състоянието на изследвания беше класифицирано като еболия: „Липса на подбуди, загуба на желанията, пълна безучастност и равнодушие към всички прояви на живота.“
Експертите бяха сгрешили. Този човек не беше равнодушен към живота.
Той беше мъртъв.
Това състояние на подсъдимия предопредели и атмосферата в залата. Процесът вървеше гладко, но тягостно. Дори Кучеренов не въртеше номерата си. Седеше си с вид на човек, който знае, че ще му дойде времето.
Още от началото нямаше много публика — местни пенсионери, любители на съденето, особено на бракоразводните процеси, случайни посетители, озовали се в съда по свои дела и надзърнали от любопитство на този процес. След обедната почивка не остана никой от тях. Само на първия ред стърчеше като лалугер дребен мърляв старец с яйцевидна плешивина, обградена от дълги мазни кичури, и на задния ред в малката зала седяха петимата млади мъже, които съдията Сорокин бе видял от прозореца на кабинета си. Не разговаряха помежду си, нищо не записваха. Слушаха внимателно, без да изразяват отношението си към ставащото.
Те дойдоха и на втория ден и мълчаливо седяха отначало докрай. Сорокин разбра, че имат намерение да присъстват на целия процес. Те все повече го интересуваха. Той нареди на началника на охраната да провери документите им и да запише фамилиите. На листчето, донесено в кабинета му преди началото на сутрешното заседание, бе написано: „Перегудов, Пастухов, Хохлов, Злотников, Мухин“.
— Документите им са наред — докладва охранителят. — Показаха ги без гък.
„Перегудов“.
Съдията си спомни. Това беше ръководителят на рехабилитационния център, в който Калмиков първо се доизлекувал, а после работил като санитар.
Доктор Перегудов.
— Перегудов е най-възрастният от тях, нали? — попита той.
— Тъй вярно.
— Помолете го да дойде при мен след заседанието.
— Слушам. Ще го докарам.
— Не можете да го докарате — възрази съдията. — Той не е подсъдим. Ще го поканите да дойде. Кажете, че това е моя молба.
— Ще бъде изпълнено.
Но вечерното заседание рязко измени хода на процеса и накара съдията да забрави за поканата.
Още по време на обедното прекъсване прокурорът под секрет му съобщи, че неговият следовател е изровил нещо ново и това прави изхода от процеса съвсем ясен. Но какво точно е изровил следователят, не каза, само многозначително обеща:
— Ще разбереш. Помни ми думата: това момче ще стане майор.
— Да не е открил поръчителя? — предположи Сорокин.
— Засега не. И на мен нищо не казва, крие. Но имам чувството, че е хванал дирята му.
След като възобновиха изслушването по делото, прокурорът поиска да призоват като свидетел гражданката Галина Ивановна Сомова. За пръв път от началото на процеса мъртвото лице на Калмиков бе изкривено от гримаса.