— Не! — рязко произнесе той, сякаш изграчи. — Не!
— Защитата възразява срещу искането на прокурора — заяви адвокатът, но не можа да аргументира своя протест.
— Възражението се отхвърля. Поканете свидетелката — нареди Сорокин.
Съдебният пристав въведе в залата висока, стройна жена с големи тревожни очи, сякаш измъкната от уличната тълпа. Такива са повечето московчанки по улиците: приятно, дори модно, но не богато облечени, със загрижени физиономии — от безпаричието, цените, децата.
В тълпата тя не би привлякла внимание. Изведена от привичното обкръжение, правеше впечатление гордо вдигнатата и глава и стаената грациозност на нейните движения. На тясното лице с едри правилни черти привличаха погледа ясно очертаните, сякаш високомерно извити устни.
Или не й бяха обяснили за какво я викат в съда, или тя не беше разбрала съвсем и просто се беше подчинила, както бе свикнала да се подчинява на началството.
Но тя дори не видя подсъдимия, плъзна поглед по решетката и уплашено, с недоумение и нащрек изгледа съдиите.
Когато беше установена самоличността й и я предупредиха за отговорността при отказ да даде показания или да излъже, прокурорът попита:
— Познавате ли подсъдимия Константин Игнатиевич Калмиков?
И чак сега тя видя човека зад решетката.
— Костя — тихо и объркано каза тя. — Ти ли си?
Калмиков не отговори. Пак стана мъртъв.
— Какво става с теб, Костя? — бързо заговори тя. — Костя, какво ти е? Костя, това съм аз! Аз съм, Костя!
Тя така и не дочака отговор. Секретарката на съда бързо наля чаша вода и я подаде на свидетелката.
— Благодаря — отказа тя. — Няма нужда.
— Можете ли да отговаряте на въпросите? — попита Сорокин.
— Ще се опитам.
— Познавате ли подсъдимия Калмиков? — повтори прокурорът.
— Да. Това е мъжът ми.
— Уточнете отговора си. Той е бил ваш мъж или продължавате да го смятате за свой мъж и сега?
— Той беше мой мъж.
— Развели ли сте се?
— Не. През осемдесет и първа година го изпратиха в Афганистан. Веднага след сватбата ни. През осемдесет и четвърта той се върна, след месец пак замина. После ми съобщиха, че е изчезнал безследно. През деветдесет и трета година съдебно го признаха за безсрочно отсъстващ. Костя, аз те чаках девет години.
— Свидетелко, не отговорихте на въпроса ми.
— Отговорих ви. Моят брак беше анулиран. Омъжих се за втори път. Костя, омъжих се за Юра Сомов. Аз нищо не знаех за теб четиринадесет години. Четиринадесет години не знаех нищо за теб, Костя! Мислехме, че си загинал.
— Свидетелко, трябва да отговорите на въпроса на обвинителя — беше принуден да направи забележка съдията Сорокин.
— Извинете — каза тя. — Да, разбира се. Питайте.
— Имате ли деца от брака си с подсъдимия? — продължи прокурорът.
— Имаме. Син Игнат. Той е на четиринадесет години.
— Имате ли деца от втория брак?
— Дъщеря. На пет години.
— Кога разбрахте, че първият ви мъж е жив?
— Преди два месеца, в началото на септември.
— Обяснете на съда при какви обстоятелства го научихте.
— При нас дойде служител от фирмата за недвижими имоти „Проджект“. Той каза, че на мое име е купен тристаен апартамент. Предаде ми документите за апартамента и каза, че ако искаме, може да се нанесем още същия ден.
— Попитахте ли кой ви е купил апартамента?
— Да. Той отговори, че апартаментът е купен по поръчка на Калмиков. Така научих, че е жив. Костя, аз едва тогава научих, че си жив!
— Опитахте ли да се срещнете с него?
— Да. Попитах служителя къде е той, как да го намеря. Той каза, че не знае. Поръчката била направена по Интернет, а парите били преведени по пощата. В поръчката било посочено, че клиентът предоставя избора на жилището на агенцията. Единственото условие било да е в Соколники.
— Попитахте ли колко струва апартаментът?
— Да. Той каза седемдесет хиляди долара заедно с комисионата.
— Поинтересувахте ли се откъде има вашият бивш мъж такива пари?
— Аз попитах. Но служителят каза, че не знае. Дали поръчка на фирмата му, фирмата я изпълнила.
— Пренесохте ли се в новия апартамент?
— Пренесохме се. Посъветвахме се с мъжа ми и се преместихме. Помислихме, че Костя е разбрал как живеем и е решил да ни помогне.