— Обвинението няма повече въпроси — съобщи прокурорът. — Предоставям справката. Апартаментът е бил прехвърлен документално от фирма „Проджект“ на свидетелката на десети май.
— Защитата има ли въпроси? — попита съдията.
— Да, ваша чест — потвърди Кучеренов. — Кажете, свидетелко, какви бяха жилищните ви условия преди преместването в новия апартамент?
— Живеехме четирима в стая дванадесет квадратни метра в общинска квартира в Соколники. Тази стая ми остана от моите родители.
— Живеели сте четирима души в стая дванайсет квадратни метра? Вие, мъжът ви и двете деца. Правилно ли ви разбрах?
— Да, правилно.
— Вие съобщихте на съда, че работите като учителка. Каква ви е заплатата?
— Около две хиляди рубли на месец.
— Получавате ли пенсия за първия си мъж?
— Не. Той се смяташе за безследно изчезнал. Щеше да ми се полага пенсия, ако беше загинал. Така ми обясниха във военния комисариат.
— Какво работи вторият ви мъж?
— Той е инвалид първа група. Върна се от Афганистан без крака. Получава пенсия и си докарва по нещо отгоре. Има „Запорожец“ с ръчно управление, разкарва стока по сергиите.
— Каква пенсия получава?
— Въпросът няма отношение към делото — прекъсна го съдията.
— Оттеглям въпроса си — бързо се съгласи адвокатът. — Стигат ли ви да живеете вашата заплата и пенсията на мъжа ви?
— Въпросът няма отношение към делото — повтори Сорокин.
— В такъв случай млъквам — заяви адвокатът и разпери ръце, сякаш демонстрирайки своето безсилие пред безцеремонното накърняване на гражданските права и свободи от съда.
— Свидетелката е свободна — обяви Сорокин.
— Да си вървя ли? — плахо попита тя.
— Можете да останете.
— Върви си — глухо проговори Калмиков. — Върви си!
— Добре, Костя, ще си тръгна. Както кажеш.
Тя тръгна към изхода. Съдебният пристав отвори вратата пред нея. Тя се обърна и извика като болна птица:
— Прости ми, Костя! Благодаря ти!
Прокурорът поиска да се приложат към делото документите за прехвърлянето на апартамента на името на свидетелката.
— Има ли възражения защитата? — попита съдията.
— Не, ваша чест — отговори Кучеренов. Аз не твърдя, че изходът от това дело е предрешен. Не, не твърдя това. Но не смятам за нужно да протакам делото. Защо?
— Съдът се оттегля за съвещание — обяви Сорокин.
Всъщност нямаше за какво да се съвещават. Показанията на свидетелката бяха убийствени за подсъдимия. На десети май фирма „Проджект“ беше прехвърлила на нейно име апартамент за седемдесет хиляди долара. На петнадесети май Калмиков беше докладвал на поръчителя, че е приключил работата. На двадесети май неизвестен мъж беше съобщил на телефон „02“, че е видял в прозореца на старата сграда на „Малие каменшчики“ висок слаб мъж със снайперска винтовка в ръце.
Седемдесетте хиляди долара за апартамента бяха хонорарът за убийството на Мамаев. И не можеше да се тълкуват по никакъв друг начин.
„Мамаев може да бъде доволен — помисли си съдията Сорокин. — Платили са за него достойна цена.“
Съдиите изпиха по чашка кафе и се върнаха в залата.
— Съдът реши да приложи към делото документите за покупката на апартамента, предоставени от обвинението — обяви Сорокин.
За всеки, който що-годе разбираше от съдопроизводство, това означаваше неизбежна тежка присъда.
Но главната изненада предстоеше: адвокатът Кучеренов обяви, че неговият клиент се признава за виновен.
IV
Процесът вървеше към края си. Вече можеше да се пише присъдата. С това реши да се заеме и съдията Сорокин, след като се върна в кабинета си и съблече тогата. Но не му лежеше на душата това дело. Не му лежеше и това си е.
— Дойде господин Перегудов — съобщи секретарката. — Казва, че сте искали да го видите.
— Поканете го — нареди съдията, радвайки се, че се намери повод да отложи тягостното занимание.
— Учуди ли ви молбата ми да наминете? — попита той, като покани с жест посетителя на креслото пред своето бюро и го заразглежда любопитно.
— Не много — последва спокоен отговор.
— От какво според вас е продиктувана?
— По-добре ще е, ако вие го кажете.
— Да, резонно — съгласи се съдията. — Защо се заинтересувахте от този процес?