— Калмиков беше мой пациент.
— И какво?
— За лекаря всеки пациент е като детето за майката. Колкото по-тежък случай е, толкова повече. Калмиков беше много труден болен. Бълнуваше страшно. Цели денонощия. Държеше ме за ръката и бълнуваше. Не можех да го оставя. Той щеше да умре. Кой знае защо бях сигурен в това.
— Вие ли го оперирахте?
— Не. Аз съм военен хирург, но отдавна не практикувам. Повече от година се опитвах да го върна към живота.
— Успяхте ли?
— Да. Той се върна към живота. Дори започна да се усмихва. Тази история го уби.
— Кои са младежите, които седят до вас? — продължи съдията, опитвайки се да разбере какво му се стори необичайно, дори странно в този доктор Перегудов и неговите млади приятели. — Пастухов, Хохлов, Злотников, Мухин — изброи ги той, надзъртайки в листчето, донесено от началника на охраната.
— Мои приятели. Заедно воювахме в Чечня.
— Какви са те?
— Преди офицери десантници. Сега различно. Пастухов има малък дърводелски цех край Москва. Хохлов и Мухин са съсобственици на частна детективско-охранителна фирма. Злотников е актьор.
— Високият, русият, с червената кола — той ли е?
— Той.
— Спомних си — каза съдията. — Мяркал ми се е в някакви рекламни клипове. За прахове за пране или някакви дъвки. Нали не греша?
— Правилно, за „Стиморол“ — насмешливо потвърди доктор Перегудов. — Само че не му споменавайте. Много му досажда бремето на славата.
Нормален мъж. Набит, силен. Спокоен. Държи се спокойно, с достойнство. Съдията разбра: точно това беше странното — тяхната нормалност, обикновеност. Тези млади мъже бяха от обикновения живот, от самата му сърцевина, незасегнати от психозата на съвременната рок култура, нито от трескавия хазарт на бизнеса, от живота на ръба на катастрофата. Нито от високомерието на богатството. Нито от бедняшката горделивост. Чувство за собствено достойнство? А защо да е странно? Това също е нормално!
Съдията Сорокин осъзна, че не те, а той живее в странен свят. Обичайният за него свят навярно се струва странен, дори кошмарен за човека от обикновения живот. Това, което е нормално, рутинно за него, може би изглежда съвсем иначе отстрани. И затова той зададе въпроса, който изобщо не се канеше да задава:
— Какво мислите за всичко това?
Доктор Перегудов неодобрително поклати едрата си, оплешивяваща глава, която правеше челото му грамадно, монументално:
— Нищо хубаво.
— Казали сте на следователя, че не вярвате във вината на Калмиков — напомни Сорокин. — Така е записано в протокола. И сега ли не вярвате?
— Не. Той не е убиец. И вие самият не го вярвате.
— Но той се призна за виновен.
Доктор Перегудов сви силните си рамене, опънали кафявото кожено яке.
— Не знам защо го направи.
— Какво според вас значи това?
— Изглежда, са го използвали като лост за натиск срещу Мамаев. А после са го предали. Ако не беше изплувал този апартамент, щяха ли да го оправдаят?
— Едва ли. Най-вероятно щяха да върнат делото за доразследване.
— Ето ви и отговора. Някой никак не е искал това.
Съдията Сорокин мрачно се усмихна. В това беше разликата между него и човека от обикновения живот. Доктор Перегудов можеше да измисля всякакви, дори най-невероятни предположения. Те можеше да са верни или не, това нямаше никакво практическо значение. А от оценката на съдията зависеше съдбата на конкретния човек. Съдиите винаги са реалисти. Такава им е професията.
— Защо делото на Калмиков заинтересува приятелите ви? — попита Сорокин. — Вас защо, разбирам. А тях?
— Той е наш.
— Какво значи ваш? Заедно ли сте воювали?
— Не. Нашата война беше друга. Но той въпреки това е наш. Не знам как да ви го обясня.
— Не се мъчете, разбрах ви. Добре ли го познавате?
— Струва ми се, да.
— Той разказвал ли ви е за себе си?
— Малко. Не можеш да го наречеш приказлив човек.
— Защо тогава смятате, че го познавате добре? Той говореше ли за себе си в бълнуването?
— Не знам за какво бълнуваше. Не говореше на руски. Записах го на диктофон и пуснах после записа на лингвисти. Той говореше на пушту и на хинди.
— Виж ти? Откъде знае тези езици?
— Той е изчезнал безследно в Афганистан през осемдесет и четвърта година. В болницата са го докарали от таджикско-афганистанската граница през деветдесет и трета година. Къде е бил през тези девет години? Там е научил пушту и хинди. При това такъв диалект на хинди, който се говори само в Тибет.