— Не го ли питахте къде е бил през тези години?
— Питах го. Но той не каза. Заяви, че не иска да говори за това.
— Странна съдба — отбеляза Сорокин. — Знаехте ли, че има жена и син?
— Да. Той разказваше.
— Какво разказваше? Това не е празно любопитство. Аз не го разбирам. Той е съвсем затворен за мен. Това много ми пречи.
— Тъжна история — след кратка пауза отговори Перегудов. — След раняването няколко месеца беше в безсъзнание, после година изкара на легло. Едва преди половин година започнах да го пускам в Москва. Отначало го придружавах. После започна да ходи сам. Дежуреше край блока си в Соколники. Гледаше отдалеч. Сина си, жена си, нейния мъж. Видя, че той е грижлив, отнася се добре с момчето, обича жена си. На нея й е спокойно с него. Той разбра, че няма право да разруши живота им. Това всъщност е всичко.
— Да, тъжна история — съгласи се съдията. — Искам да ви задам още един въпрос. Но може и да не ми отговаряте.
— Питайте.
— Вие ли наехте Кучеренов?
— Да. Но не съм ви казвал за това.
— А аз и не съм чул. Защо точно него?
— Защо? Дори не знам. Известен адвокат. Показват го по телевизията. Сбъркахме ли?
— Не сте нито първите, нито последните. Много хора вярват на рекламата. Не питам колко сте му платили. Мисля, много. Защото без хиляда долара той и езика си няма мръдне.
— Без пет хиляди. И това не сте чули.
— Разбира се. С какво се занимавате във вашия рехабилитационен център?
— Някого учим отново да ходи. Друг — да живее отново.
— Толкова ли е богат центърът, че да наема скъпи адвокати за пациентите си?
— Не. Съществуваме благодарение на доброволни дарения. А сега и с тях е зле. Това са наши лични пари. Мои и на приятелите ми.
— По-добре да бяхте купили с тях пет хубави инвалидни колички за вашите пациенти.
— Три — поправи го Перегудов. — Хубави само три.
— Три да са. Искате ли да ме попитате нещо?
— Искам.
— Питайте.
— Вие вече отговорихте. Ще го затворят.
— Да. Но аз не съм ви го казал. Присъдата ще бъде произнесена утре следобед. Доведете жена му. Сигурен съм, че ще се откаже от последната си дума. Но пред нея може и да каже нещо.
На другия ден малката съдебна зала беше препълнена от телевизионери. Кучеренов блестеше с красноречието си. Самопризнанието на обвиняемия го освободи от задължението да иска оправдателна присъда. Той не направи дори опит да подложи на съмнение доказателствата на обвинението. Невъзможно беше да ги опровергае, но можеше да поиска да върнат делото за доразследване, тъй като не беше установено нито лицето, дало поръчката на Калмиков, нито онези, които бяха платили стаята му в общинската квартира и апартамента за бившата му жена. На снайперската винтовка и на куфарчето не бяха открити отпечатъци на подсъдимия. Тежко доказателство на обвинението беше тетрадката с маршрутите на Мамаев и схемите на вероятните покушения. Но и тук защитата имаше силен аргумент. Защо му е на убиеца да съставя такива схеми и да ги държи у дома си? Фактът, че схемите са подробно зафиксирани, потвърждава показанията на подсъдимия, че е смятал да предаде тази тетрадка на поръчителя като отчет за извършената работа по одита на сигурността.
Нищо такова нямаше в речта на адвоката. За него главното беше друго.
— Днес на подсъдимата скамейка не е моят клиент, а цялата държавна система на Русия, която обрича своите войници и офицери, мъжествените защитници на родината, на просяшко съществуване и това ги хвърля в прегръдките на организираната престъпност. Те са принудени да убиват, за да осигурят сносни условия за живот на своите семейства. Бездарните, престъпни войни, които водеше Съветският съюз и които продължава да води псевдодемократична Русия, насищат обществото с ядрен потенциал от злоба, омраза, презрение към човешката личност и човешкия живот!…
Онова, което говореше адвокатът, беше правилно, но това, защо и как го казваше, предизвикваше у съдията Сорокин само черна злоба. Пукаше му на Кучеренов за съдбата на нещастните защитници на родината, пукаше му за неговия клиент, не му пукаше за нищо, освен за парите и за репутацията му на смел борец с несправедливостта репутация, която ще му донесе нови пари. Правилните думи бяха произнесени от мошеник и поради това се превръщаха в някаква обидна, изтънчена лъжа.