Човекът, когото чакахме, излезе така, сякаш минаваше този път всеки ден. Без да се обърне към затвора, където бе прекарал две години, без да се озърта настрани. Без да бърза, с отмерена крачка и с тънка мешка на рамо, той прекоси моста и се приближи до автобусната спирка. Висок, слаб, в светъл шлифер и синьо затворническо кепе, със сухо, нищо неизразяващо лице. Имаше в него нещо, дето накара бабичките, които иначе моментално се разкудкудякваха да си хвалят самогона, да прехапят езици.
Собственикът на москвича се канеше да се приближи и да предложи услугите си, но шофьорът на нивата грубо го изблъска и застана пред клиента.
— Предлага да го закара до гарата — съобщи Мухата, който подслушваше разговора им. — Само за трийсетачка.
Клиентът отрицателно поклати глава.
— Обяснява му, че автобус ще има чак вечерта.
Същата реакция.
— Казва: добре, за двайсетачка.
Никаква реакция.
— За десетачка.
Същото.
— Сега ще му предложи да го закара безплатно — предположи Мухата. — Заради удоволствието да си пообщуват.
Но шофьорът на нивата разбра, че това ще бъде прекалено подозрително, и се дръпна настрани. Видът му беше озадачен. Той отметна яката си и завря уста зад нея. Радиостанция. Уоки-токи. Подобна на нашите. Съветват се.
Планът им беше ясен. Той качва клиента в колата. После партньорът му ги спира на стоп и го вземат. А на завоя на пътя ги прехващат ония двамата от джипа.
Нашата тактика също беше ясна: да се лепнем зад нивата, най–нахално да я настъпим за опашката. Пред свидетели тези мурмански момченца няма да се решат на активни действия. А ако се осмелят, толкова по-зле за тях. Тъкмо за такъв случай лежаха в елшака Артиста и Боцмана.
Отказът на клиента да се качи в нивата провали плана на тия момчета. А друг те нямаха. И така, без да се договори за нищо, шофьорът на нивата се върна до автобусната спирка и взе да се разхожда край нея, очаквайки удобен момент пак да се приближи до клиента. Но той изведнъж стана, преметна мешката през рамо и излезе на пътя. Съдейки по всичко, беше решил да не чака автобуса, а да върви пеша. След известно време нивата запали, вторият се качи и бавно потеглиха по пътя.
Артиста предаде от елшака:
— Нещо им съобщиха.
— Какво правят? — попитах аз.
— Псуват.
— Той тръгна пеша. Ще стигне до вас примерно след час и четвърт. Действайте според обстановката. Ние ще задържим двамата с нивата. Как ме разбра?
— Разбрах. Край.
Известно време се движихме така: клиентът, на половин километър след него нивата, а след нея аз и Мухата с жигулата. Затворът се скри зад един хълм, по пътя нямаше никакви коли. Това беше моментът да прехванем нивата, но изведнъж тя рязко ускори.
— Това пък какво е? — учуди се Мухата. — Тоя да не е решил да чупи рекорди?
След пет минути разбрахме каква е работата. Нивата стоеше край пътя, а черните кожени якета на мурманските братоци се мяркаха сред червените глогови храсти.
— Пастух, чуваш ли ме? — разнесе се гласът на Артиста. — Тръгват. Джипът тръгва. Нещо им предадоха.
— Към затвора ли?
— Не. Към гарата. Нашите действия?
— Чакайте.
— Той е отцепил направо през хълмовете — сети се Мухата. — Тия двамата вървят след него. А ония с джипа ще го прехванат на излизане.
— Вземи Боцмана и Артиста и пердашете след джипа — заповядах. — Тия аз ще ги спра.
— Те имат пищови — възрази Мухата. — А ти не. Обаче аз имам законен пищов.
Той дръпна затвора на служебния си Иж-71, а по-просто казано — леко модернизиран ПМ, за който имаше разрешително като съсобственик на частната детективско-охранителна фирма „МХ плюс“, изскочи от колата и се устреми към хълмовете. Аз настъпих газта. Артиста и Боцмана вече бяха излезли от елшака и чакаха. След осем километра видяхме джипа. Бяха го зарязали край шосето до пътеката, която водеше към едно дере.