Тук мурманските братоци имаха явно предимство пред нас. Те познаваха местността. А ние имахме само карта. На нея не бяха отбелязани никакви пътеки сред хълмовете. Между джипа и мястото, където бяха зарязали нивата, имаше три километра по пряка линия. С оглед на релефа — около четири. Съдейки по завоя на пътя, клиентът можеше да икономиса около десет километра. Но ненапразно е казано: „Ако заобикаляш три версти, напряко ще са шест.“
Заповядах на Артиста да замаскира жигулата, да наблюдава джипа и да държи връзка с нас, после двамата с Боцмана задълбахме в дерето. Боцмана имаше ижевски „Макаров“, същия като на Мухата, с разрешително, аз нямах нищо. Затова вървях отпред, а Боцмана ме подсигуряваше. Разчитахме, че ония двамата от джипа не очакват никаква опасност откъм тила си. Най–вероятно ще залегнат от двете страни на пътеката и ще изчакат клиента.
Така и се оказа. Издаде ги една сврака. Тя прелиташе от дърво на дърво и така крещеше, че единият не издържа и взе да я замеря с камъни. Това го издаде като градски жител, неумеещ да води бойни действия в горски условия. Той се беше настанил с калашника между два огромни, обрасли с мъх камъка, изложил пред погледите ни могъщия си гръб и бръснатия тил като на младо биче. Вторият се беше замаскирал по-добре сред един лещак, оттам стърчаха само краката му в островърхи каубойски ботуши с високи токове. Съответно се разпределихме и ние. Аз поех бичето, а Боцмана — каубоя.
Мина половин час. Нищо не се случваше. Още половин час. Тишина. Вече започвах да се тревожа за Мухата, когато оживя радиостанцията ми, включена на приемане.
— Нещо не разбирам — озадачено съобщи Мухата.
— Кой ме чува?
— Аз те чувам — отвърна Артиста. — Какво има при теб?
— Той го е ликвидирал.
— Не може ли да се изразяваш по-точно? Кой кого е ликвидирал?
— Нашият клиент. Шофьора на нивата. Нищо не разбирам. Потекла му е само малко кръв от носа. И толкова.
— Може би е жив?
— Според теб не мога ли да различа жив от мъртъв?! — озъби се Мухата.
— А как ги различаваш? — поинтересува се Артиста.
— Той мълчи.
— Мнозина мълчат. Има приказливи хора, а има и мълчаливи.
— Не диша!
— Отдавна ли?
— Три минути.
— Това е по-сериозно. Но аз не бих си правил от това окончателни изводи.
— Три минути вече не диша, откакто аз съм при него!
— Може би пак ще задиша?
— Задник! — ядоса се Мухата. — Той няма пулс!
— Съвсем ли няма?
— Съвсем!
— Това е друга работа. С това трябваше да започнеш. Значи наистина е труп — съгласи се Артиста. — Та какво не ти е ясно?
— Как го е направил? Никъде нищо.
— Така не става. Обърни го.
— Обръщах го.
— И какво?
— Нищо.
— Може да е инсулт? — предположи Артиста.
— Какъв инсулт? При инсулта кръвта нахлува към лицето. А тоя е блед като призрак!
— Инфаркт?
— От какво?
— Не знам. Ти по-добре си знаеш. Може би от страх?
Аз не издържах и три пъти чукнах с нокът по микрофона.
— Схванах намека — каза Артиста. — Вече не дават на човек и да поговори.
Край — подхвърли Мухата и се изключи.
Времето пак се заточи. Нашите подопечни започнаха да проявяват безпокойство. Бичето нещо издудна в радиостанцията. Послуша. Пак измърмори. Подсвирна на каубоя. Той се измъкна от лещака, попита с жест: какво става? Бичето сви рамене. Каубоят заповяда с жест: чакаме.
Закрещя сврака, някъде отдалеч, от дъното на дерето.
— Артист, пак съм аз — чух в слушалката си Мухата. — Чуваш ли ме?
— Чувам.
— Тук, такова. Вторият. Същото.
— Труп?
— Ами да.
— Става интересно. Сигурно ли е?
— Да! Сигурно! Само не питай как го определям!
— И какво?
— Нищо. Даже кръв от носа няма.
— Обръща ли го?
— Обръщах го! Обръщах!
— Блед ли е?
— Аха!
— Мамка му! — каза Артиста. — С какво толкова ги плаши?
Аз бързо се плъзнах по склона и влязох във връзка:
— Муха, аз съм. Къде е клиентът?
— Отмина напред.
— Не тръгвай след него. Разбра ли? Нито крачка. Върни се на пътя, скрий се и ни чакай. Това е заповед. Как ме разбра?
— Разбрах те, Пастух, разбрах заповедта. При вас какво става?
— Засега нищо.
— Помощ трябва ли ви? — попита Артиста.
— От теб само една: не дрънкай в ефира.