— Продължавай.
— Отупа си ръцете. Вдигна мешката. Тръгна към гарата. Край, скри се зад завоя.
— Отивай бързо да вземеш Мухата. После се върнете тук.
— Разбрах те.
Двамата с Боцмана изчакахме малко и се измъкнахме на пътя. От тук ни прибра Артиста. Вече забележимо се стъмняваше. На светлината от фаровете край пътя се мярна светлият шлифер на клиента. Той не се огледа, нито вдигна ръка да стопира. Вървеше си по пътя и толкова. Само униформеното затворническо кепе вече го нямаше — или го беше изхвърлил, или го бе скрил в мешката.
След половин час той стигна до гарата и си купи билет за влака Мурманск — Москва. До пристигането му имаше три часа. Той отиде в края на едва осветения перон и седна на една пейка с вид на човек, който е отмахал двайсет километра и сега се радва на възможността да протегне крака. Ние го наблюдавахме отдалеч, от колата.
— Е? Какво мислите за всичко това? — поинтересувах се аз.
Мухата премълча, а Боцмана отговори:
— Оня, дето ни нае, се е объркал. Не той трябва да се охранява, а другите — от него.
— А ти какво ще кажеш? — обърнах се към Артиста.
Той помисли малко и каза:
— Есента дарява със жълтици уличния музикант. Той богат е вече. Идва зима.
Свалихме Артиста в Оленогорск, за да хване пътническия влак Мурманск — Москва, на който по-късно от малката гара щеше да се качи клиентът. Не за да го охранява. От всички хора, които познавах, той най–малко се нуждаеше от охрана. Просто за да сме сигурни, че благополучно ще слезе в Москва. Всъщност точно за това ни платиха. А ние отпътувахме за Мурманск, върнахме на оня човек жигулата и със самолет се прибрахме в Москва.
Мурманският влак пристигна на Ленинградската гара рано сутринта. Клиентът дойде, никъде не се беше дянал. Той отиде в чакалнята и прати телеграма. Артиста използва целия си чар, за да разприказва момичето на телеграфното гише и да научи текста. Тя се червеше, кискаше се глупаво, но мълчеше като партизанка. Той научи само това, което вече знаехме: фамилията на изпращача. Калмиков.
— Смятам, че той е съобщил, че се е върнал — сподели с нас Артиста нулевия резултат от половинчасовото си вдъхновено дрънкане.
Мухата изкоментира:
— Кой знае защо ми се струва, че на някой в Москва доста ще му се стъжни животът.
Калмиков.
Тази фамилия неведнъж бяхме чували от Док, а за пръв път го видяхме в залата на Таганския районен съд.
Това беше преди две години, в средата на ноември 1998 година.
Първа глава
Съдният ден
I
В средата на ноември 1998 година, скоро след августовската финансова криза, разтърсила руската икономика, в Таганския районен съд на град Москва започна процесът срещу гражданина на Руската федерация Константин Игнатиев Калмиков, обвинен по член 222, алинея първа, и членове 30–105, алинея втора, точка „3“ от НК на РФ.
Първата алинея на член 222 предвиждаше наказателна отговорност за незаконно придобиване, предаване, продажба, съхранение, пренасяне или носене на огнестрелно оръжие, боеприпаси, взривни вещества или взривни устройства и водеше до присъда лишаване от свобода до три години.
Член 30 „Подготовка за престъпление или опит за престъпление“ и точка „3“ от алинея втора на член 105 от НК на РФ заплашваха обвиняемия с далеч по-строги наказания. Защото престъплението, в чиято подготовка обвиняваха Калмиков, беше убийство „от користни подбуди или наемно убийство“.
Първият тласък на събитията, довели до арестуването на Калмиков, а после и до образуването на наказателно дело срещу него, било обаждането на 20 май 1998 година около десет часа вечерта на телефон „02“. Обаждал се някакъв мъж. С прекъсващ от вълнение глас той съобщил, че преди половин час на прозореца на шестия етаж в една от старите сгради на улица „Малие каменшчики“ е видял висок слаб мъж със снайперска винтовка в ръце. Мъжът съобщил номера на сградата, но отказал да се назове. На въпроса по какъв начин е успял да види някого в прозорец на шестия етаж, обадилият се нарекъл оператора козел, напсувал го и затворил слушалката.
В дежурната отначало решили, че е някой алкохолик, изпаднал в делириум, но за всеки случай проверили номера. Обаждането било не от домашен телефон, а от будката на телефонен автомат на ъгъла на улица „Болшие каменшчики“ и Таганския площад. Нарядът на патрулната кола разпитал продавачката от будката за цигари до телефонните кабини. Тя дала показания, че е видяла обадилия се.