Кварталният изложи своите наблюдения в рапорт. Без много да му мисли, следователят от районната прокуратура написа заповед за обиск, отсъждайки, че в нашето неспокойно време е по-добре да се презастраховаш. Ако обискът не даде резултат — какво пък, ще се извинят. Нищо страшно.
Обискът даде резултати. В самоделния антресол над гардероба, където имаше струпани кутии със стари обувки и разни парцали, оперативниците откриха на дъното на една от кутиите овързан с канап пакет от амбалажна хартия. В пакета имаше пластмасово куфарче с размери 37 на 27 сантиметра и дебелина 4,5 сантиметра. В специални вдлъбнатини вътре бяха положени цев със заглушител, магазинната част и прикладът на безшумната автоматична снайперска винтовка ВСС „Винторез“ с пълен магазин от десет патрона. В същото куфарче бяха оптичният прицел ПСО-1 и нощният прицел НСПУМ-3.
Арестуваха Калмиков и го откараха в следствения арест „Лефортово“. След половин година следствието беше приключено и делото внесено в съда. Да председателства процеса бе възложено на заслужилия юрист на РФ, заместник-председателя на Таганския районен съд Алексей Николаевич Сорокин.
II
От всички новости в руската съдебна система от постсъветско време съдията Сорокин най–много харесваше две. Първото: забраната да се поставя телефон в съвещателната стая на съдиите. Това символизираше, че най–после е приключено с „телефонното право“. Сякаш само по телефона и единствено в съвещателната стая съдиите получаваха ценни указания.
Втората новост бяха тогите, в които господа съдиите бяха длъжни да заседават. Отначало той прие с ирония тази новост, но много бързо я оцени. Оцениха я и колегите. Шегичките, че за да е пълна картинката, трябва да се въведат и перуки, спряха.
Всеки път, навличайки преди началото на съдебно заседание тогата, оправяйки раменете и разгъвайки широките поли, Сорокин чувстваше, че сякаш издига преграда между себе си и живота. Тогата го защитаваше от калта и кръвта, които винаги присъстват незримо в съдебната зала, предпазваше го от злобата, омразата, жалостта, състраданието. Но и не позволяваше да се изтръгнат навън неговият гняв, ненавист, жалост и състрадание, помагаше му да остане безпристрастен.
Тогата беше като маска. Като броня. Той влизаше в радиационната зона защитен. И сваляйки я, оставяше върху нея всички прилепнали страсти. В края на работния ден той се събличаше и окачаше тогата в гардероба, така както лекарят сваля от себе си вмирисания на лекарства халат или както строителят — втвърдената от бетона ватенка.
Понякога дори се чудеше как преди съдиите са заседавали без мантии, с обикновени костюми. Като голи. Наистина той и тогава несъзнателно, даже леко смущавайки се от своето суеверие, обличаше на процесите винаги един и същ тъмен костюм, с него заседаваше и не го обличаше никъде другаде. И често го даваше на химическо чистене. Много по-често от другите си дрехи. Жена му отначало се сърдеше, после свикна.
И само веднъж за дългите години служба на руската Темида съдията Сорокин почувства, че тогата му пречи. Това стана по време на процеса срещу Калмиков.
Запознаването с обвинителния акт и следствените материали не предизвика у съдията Сорокин съмнения в правомерността на обвиненията срещу Калмиков. Освен снайперската винтовка при обиска била иззета и тетрадка, записките в която неопровержимо свидетелстваха, че около три месеца той непрекъснато е следил живеещия в елитния блок на улица „Болшие каменшчики“ голям бизнесмен, генералния директор на компанията „Интертръст“ и собственик на банка „Евро Аз“ Владимир Петрович Мамаев. И това обстоятелство придаваше особена значимост на делото.
Мамаев беше видна фигура в руския финансов свят. При това фигура, свързана тясно с МВР. Както и много големи имена в руския бизнес, той беше започнал още през Брежнево време — като кооператор. Даже бе лежал в затвора известно време: като директор на малка шивашка фабрика, принадлежаща на трудово производителната кооперация на инвалидите, произвеждал „дефицит“ — някаква търсена ширпотреба. Обикновена работа по онова време. После стана фирмаджия. Но истински се разгърна през 90-те години, когато изчезнаха държавните поръчки и цялата огромна система на Главното управление на затворите изпадна в катастрофално положение.
Затворническите предприятия, които хранеха хиляди трудово-изправителни колонии, останаха без работа. Никой не искаше да купува брезентовите куртки и ръкавици, които затворниците шиеха, на никого не трябваха алуминиевите лъжици и вилици, които щамповаха, напълно спря търсенето за простичките и груби мебели на затворническите работилници. Все още се крепяха лагерните дърводобивни стопанства, но и за тяхната продукция спадна търсенето, защото многократно се увеличи стойността на вторичната преработка, превръщането на дънерите в греди и дъски.