- Движи се! - извика Юън, сграбчи стълбата и лично протегна ръка да подкрепи сина си.
Джейсън продължи да върти символа, докато го обърна на 90 градуса. Тогава чу отчетливо щракване и символът се застопори в новата си позиция.
В същия миг предметите започнаха да се движат - съвсем буквално. Отдолу се разнесе ясно ниско драскане от далечния ъгъл на залата и изпълни огромното пространство. Докато Джейсън слизаше от стълбата, Юън и останалите прекосиха помещението, за да проверят източника на шума. В ъгъла един от огромните каменни сегменти на пода бавно се плъзна настрани и хлътна в стената. На мястото, където допреди малко се намираше правоъгълният блок, зейна дупка.
В сенките й се виждаше стълбище, което водеше надолу. Юън едва успяваше да овладее въодушевлението си.
Двама от хората му понечиха да слязат първи и да проверят помещението отдолу, каквото и да беше то, но Юън не го допусна. Това беше миг, който възнамеряваше да сграбчи, да овладее за себе си. Той щеше да води. Другите - всички други - щяха да го следват.
Той грабна фенерче от мъжа, застанал най-близо до него, разблъска останалите и пое по стълбите. Слизането му се стори безкрайно. Във всеки случай стълбището бе учудващо дълго. Накрая свърши пред нещо, за което Юън реши, че е поне двуетажен комплекс под земята. Под последното каменно стъпало се простираше коридорче, осветено единствено от неговото фенерче, покрито с прах и паяжини. Коридорчето не беше дълго и в края Юън забеляза стара дървена врата. Не можеше да определи на колко века е, но както целият подземен комплекс, в който се бе озовал, изглеждаше много по-стара от сградите отгоре.
Докато Секретарят се приближаваше към дървената врата, а хората му слизаха по стъпалата зад гърба му, той забеляза металната плоча, прикрепена към вратата. Беше покрита с дебел слой прах и Юън не успяваше да разчете какво пише на нея. Вдигна фенерчето на нивото на рамото си, а със свободната си ръка забърса праха, за да разкрие месинговия надпис отдолу.
И тук Юън прочете най- красивите думи, които беше виждал някога.
REPOSITUM BIBLIOTECAE ALEXANDRINAE
Съкровищницата на Александрийската библиотека. Най-после беше я намерил. През целия си живот бе чакал този миг.
Той бутна дървената врата и затаи дъх. Вратата бавно се отвори.
ГЛАВА 100
По същото време, Александрия, Египет -10.00 ч. (08.00 ч. по Гринуич)
- Боже мой, какво са ви сторили? - извика Емили и пак подпря главата на Атанасий на шкафа за документи зад гърба му
Той бавно дойде в съзнание. За първи път се беше размърдал, когато Емили притисна пръст към врата му, за да провери за пулс, и щом успя да застави очите си да се отворят и се изтръгна от дълбокия сън, който заплашваше да го надвие, зърна лицето на Емили - лице, въплъщаващо такава надежда, лице, на което беше заложил толкова много, лице, което не мислеше, че ще види отново.
- Приятелите... дойдоха... тук... - изхриптя Атанасий Дупката в гърдите му затрудняваше говора. - Посред нощ. Искаха... да говорим.
Докато говореше, от раната се разнесе ужасно стържещо клокочене. Емили разбра, че дробът му е пронизан. Стана и тръгна към телефона на бюрото. Ако успее да повика помощ, може би линейката ще пристигне навреме.
- Не - заповяда Атанасий от пода.
Емили се обърна към него и го погледна в очите, а раненият изхриптя категорично:
- Вече е твърде късно. В момента се налага да мислим... за нещо по-важно от нас самите.
Емили се поколеба. Инстинктът я караше да повика помощ и й беше трудно да го потисне. Атанасий обаче вдигна поглед към нея с умолително изражение - изражение на човек, който знае, че часът му е ударил, и иска да оползотвори оставащите му мигове по най-добрия начин. Емили се обърна с гръб към бюрото и пак коленичи до египтянина.
- Боже мой, те знаят, нали? - промълви тя. - Дошли са да ви убият.
С огромно усилие Антун кимна.
- Разпитваха ме с часове... но после тия... копелета... не ме улучиха в сърцето - изхриптя
той.
Емили ненадейно почувства, че състоянието на човека, когото беше дошла да намери, й идва в повече. Антун беше прекарал последните часове сам на пода на кабинета си в Библиотека Александрина, измъчван до чудовищна степен, с живот, който бавно изтичаше заедно с кръвта му, в тишина, сам.
- Не им казах нищо - добави Атанасий. Мургавото му лице беше бледо, сенките по него -по-дълбоки, а чертите му вече придобиваха призрачен вид. Той обаче успя да се насили и продължи: - Опитаха се... но успях да опазя... тайната ни.
- Знам, знам - стисна Емили по-силно неговата ръка в опит да му внуши усещане за утеха и доверие. - Сигурна съм, че сте били силен.