Атанасий се усмихна, доволен, че е изпълнил докрай дълга си. Сетне усмивката изчезна. Умът му все още беше достатъчно ясен, за да се запита какво означава фактът, че Емили е тук, с него.
- Защо... сте тук? - успя да я попита.
Емили почувства, че не му остава много време, затова съкрати подробностите до минимум.
- Открих последната нишка. Беше в двореца Долмабахче, на брега на Босфора. Намерих я в спалнята на Ататюрк, на диван до леглото, в което е издъхнал.
Атанасий вдигна вежда, доколкото можа.
- Беше точно както с другите - продължи Емили. - Символът на библиотеката и отдолу един ред текст. Но този път имаше и втори символ. И той, и текстът - Пълен кръг: божественият таван на Оксфорд и домът на Библиотеката - сочат обратно към Оксфорд.
Атанасий нямаше силата да повтори въпроса, но изражението му гласеше: „Тогава защо сте тук?“
- Тук съм - отговори Емили, - защото не вярвам, че Арно Холмстранд би съставил поредица от нишки, които да ме водят в кръг. Той постоянно се възмущаваше от логиката на разсъжденията в кръг, от връщането към отправната точка. А сега трябва да повярвам, че е създал поредица от инструкции, които ме пращат обратно там, откъдето започнах, на броени метри от Университетската църква, в която беше положено началото на всичко? Съжалявам, но не го вярвам.
Атанасий кимна, но главата му започна да клюмва, а дишането му стана по-затруднено. Емили почувства, че трябва да мине право към целта, за да се увери, че саможертвата му не е била напразна.
- Атанасий, всичко, което ми казахте за библиотеката, за вашето Общество - всичко то е старо. Свързано е само с миналото.
Наклони се напред, докато лицето й се озова на сантиметри от неговото.
- Това може да бъде само половината от историята ви. Има нещо, което не ми казвате. Моля ви, сега е моментът. Трябва да ми кажете онова, което не знам. Какво прави биб -лиотеката нова, различна? Какво я изважда от кръга?
Атанасий впери поглед в дълбоките сини очи на Емили. Дълбоко в себе си знаеше, че това са последните му мигове, и Уес също беше наясно. Той примигна с всичка сила, съсредоточи се върху задачата да запази съзнание за колкото се може по-дълго.
- Помните ли... доктор Уес, какво ви разказах за нашата... за нашата работа като Библиотекари? Как... всеки месец предаваме материалите си на Пазителя?
Мисълта на Емили се върна към предишния им разговор.
- Да, да, помня. Нещо за оставяне на пратки, които след това някой прибира.
- Точно така. Събираме информацията си и я доставяме във ввд на пратка. Пазителят... той получава материалите и обновява библиотеката с тях.
Задъха се и започна да кашля. Кръв потече от устата му и от раната на гърдите.
- На бюрото ми - успя да изрече най- после той и посочи с чело към отрупания с какво ли не плот. - Това е... последният ми принос. Трябваше да го оставя по-късно... днес.
Емили погледна към бюрото. Там, сред документите, съгледа пакетче, увито в кафява хартия и завързано почти банално с връв. Тя посегна и го сграбчи.
- Давайте... - подкани я Атанасий. - Отворете го.
ГЛАВА 101
Оксфорд - 08.15 ч. по Гринуич
Юън Уестърбърг усещаше тежестта на историята на плещите си, докато гледаше как вратата бавно се отваря. Най-после щеше да зърне това, което предшествениците му бяха търсили още от създаването на Съвета. Той беше петдесетият Секретар и открай време изпитваше гордост от специалното число. Но с извършеното днес щяха завинаги да го запомнят като първия, най-великия. Постигналият това, което всички други можеха да смятат само за безнадеждна невъзможност. Силата и влиянието, които за първи път вкуси в кабинета на баща си, щяха да достигнат у него степен, която никой предишен Секретар не познаваше.
Изчака шума от сблъсъка, когато вратата се отвори докрай и се удари в каменната стена от лявата страна, след което внезапно спря. Мигът бе настъпил. Юън наведе глава и влезе в съкровищницата и дома на библиотеката.
Лъчът на фенерчето му бързо се засили от фенерчетата на неговите подчинени и щом очите му свикнаха със светлината, разкрилата се гледка накара дъха му да секне.
Подредени пред него, дълбоко под старинния град, достигащи толкова далеч в тъмните ниши, докъдето стигаше взорът на Секретаря, се простираха редица след редица грижливо изработени рафтове, високи от пода до тавана, подредени внимателно и обмислено. Сред тях бяха разположени дълги маси, а между рафтовете се извисяваха шкафове за документи Красотата на подземното помещение бе невероятна, размерите му - огромни. Тук имаше място за стотици хиляди, дори за милиони книги.