Емили понечи да отговори, но Майкъл я изпревари:
- Да се изразя по-ясно, Ем: той е мъртъв. И тези писма, тези улики - те май те насочват по пътеката, докарала му три куршума в гърдите.
ГЛАВА 16
Вашингтон, окръг Колумбия - 11.45 ч.
източно стандартно време (10.45 ч. централно стандартно време)
Мич задъхано се мъчеше да си поеме въздух. Всяко движение на гръдния му кош засилваше болката, причинена от забитото острие.
- Какво имате предвид? Какъв заговор?
Освен ужасен, беше и искрено озадачен.
- Известен ни е заговорът на вицепрезидента - отговори Джейсън Гласът му си остана спокоен и сигурен като юмрука, който държеше ножа в гърба на Форестър. - Както и за амбициите му.
Мич не можеше да се обърне да го види, затова се загледа в половинчатото му отражение в металния панел на таблото на асансьора.
- Не знам нищо за никакъв заговор!
- Не ме лъжи - възнегодува Джейсън и леко побутна ножа. - Не ти подхожда.
Очите на Мич се навлажниха от новата болка. Дишаше все по-трудно.
- Не... не лъжа.
- Също така знаем, че е изтекъл списък с имената на хората, замесени в заговора на вицепрезидента - продължи Джейсън, без да се трогва от възраженията на агонизиращия мъж. -Изтекъл е към група, която вероятно притежава власт да го осуети.
- Защо... защо ще искам да действам срещу вицепрезидента? - изхриптя Мич. - Той ми е
шеф!
- Е, всъщност не е, нали така? Знаем къде са истинските ти политически връзки, господин Форестър.
Очите на Мич се разшириха при това обвинение. Джейсън се наведе напред и прошепна в ухото му:
- Наясно сме, че всъщност не работиш за вицепрезидента, каквото и да пише на баджа ти. Амбициите ти са да си проправиш път до съвсем друг кабинет. Кабинет с кръгли стени.
Мич не можеше да отговори. Бяха го разкрили. Сигурно презрението му към вицепрезидента е станало прекалено очевидно и са започнали да подозират истината как от три месеца работеше да си осигури място в президентския екип.
- По някакъв начин си узнал за намеренията на вицепрезидента - продължи Джейсън - и си направил така, че някои подробности да изтекат към опонентите му.
Мисълта на Мич препускаше, а тялото му се раздираше от болка. Беше упражнявал какви ли не отричания и измислици, в случай че някога го разкрият, но този мъж определено вече знаеше истината. Освен това държеше нож, забит в гърба му.
- Открих само имена - избърбори най-накрая той. - Не знам конкретни подробности за плановете му, само замесените.
Джейсън вдигна вежда.
- Кои имена?
- Гифърд, Дейлс, Марлейк...
Отново мъчително си пое въздух.
- И още няколко, но не споделих с никого. Съставях списък, който държах в компютъра си. Помислих, че един ден може да се получи страхотен мотивационен документ. Никой не го е виждал.
Джейсън съзнаваше, че последното изречение не отговаря на истината, макар Форестър навярно да беше искрен в твърдението си, че не го е показвал на никого. Не доброволно или съзнателно. За жалост противниците им разполагаха с начини да се доберат до информацията -Джейсън го знаеше прекалено добре.
Отново насочи вниманието си към мъжа пред себе си.
- Какво още има в този документ? Каква част от плана ти е известен?
- Какъв план? - извика Мич, колкото от болката, толкова и от искрено объркване. -Съвсем отскоро съставям модел: поддръжниците на президента умират един след друг, а поддръжниците на вицепрезидента стават все по-силни. Но не знам нищо за никакъв... за никакъв план.
Джейсън погледна към мътното отражение на очите на Мич върху стената на асансьора. Направи продължителна, замислена пауза, преди да проговори:
- Знаеш ли, господин Форестър, вярвам, че казваш истината. Наистина мисля, че не знаеш нищо повече.
Мич успя да въздъхне облекчено въпреки болката.
- Слава богу. Не съм.... - потръпна от болка, но продължи - ... не съм направил нищо друго, освен да служа на страната си.
На лицето на Джейсън се изписа странна полуусмивка.
- Вече не.
С плавно движение измъкна ножа от гърба на Мич Форестър и от раната веднага бликна почти черна кръв. Обърна Мич с лице към себе си, избърса кръвта от острието в сакото на жертвата си и натисна бутона за движение. Асансьорът отново се заизкачва.
Ужасен, Форестър се помъчи да стигне с ръце до гърба си. Лицето му побеля, когато ги върна обратно пред тялото, покрити със собствената му кръв.
- Нали... нали казахте, че ще ме оставите жив, ако... сътруднича.