Гневът на Гифърд бе изместен от безпомощен ужас. Не можеше да откъсне взор от пистолета.
- Какво... какво искате?
- Този момент - отговори Кол, фиксира с щракване заглушителя в крайна позиция и свали предпазителя на пистолета. - Това, което искам, е този момент.
- Не разбирам - изрече Гифърд и инстинктивно се дръпна назад на стола си, сякаш се надяваше да намери там убежище от заплахата пред него. - Какво искате от мен?!
- Точно там е въпросът - отговори Гифърд. - Не искам нищо. Това не е нито разпит, нито отвличане.
- Тогава какво е?
Кол най- накрая впери поглед право в разширените от ужас очи на Д. Бъртън Гифърд.
- Това е краят.
- Не... не разбирам.
- Не - отвърна Кол. - Предполагам, че не разбирате.
Всеки по- нататъшен опит за разговор бе прекратен от трите куршума, които Кол изстреля в сърцето на Гифърд. Дясното му рамо удобно пое познатия откат на малкия пистолет, а в дългото помещение се разнесе само едва доловимо ехо от тихото бръмчене, приглушено от заглушителя.
Гифърд зяпна невярващо, когато зърна лекото облаче дим, вдигащо се от дулото, току - що изстреляло куршум в горната част на тялото му. Докато кръвта бликаше от неговото сърце и се изливаше от раните в гърдите и гърба му, той се свлече на стола.
Кол гледаше как човекът пред него поема последния си дъх и тялото му се накланя напред, към мрака.
ГЛАВА 3
9.20 ч. централно стандартно време
- Знаят ли кой го е застрелял?
Колебанието в гласа на Емили издаваше собственото й безпокойство. Все още не можеше да проумее защо някой ще иска да убие Арно Холмстранд. Той несъмнено бе най-известният в обществото член на преподавателското тяло, но от гледна точка на Емили беше също така и античен - поне на седемдесет години. Общо взето, кротък, макар и ексцентричен старец. Емили не го познаваше добре. Бяха се срещнали няколко пъти и от време на време Арно бе измърморвал по някой странен коментар за проучванията на Емили - изконното право на всеки стар професор да се мръщи на работата на младите, - но отношенията им се изчерпваха с това. Бяха познати, не приятели.
Това обаче не намаляваше с нищо шока. Смъртен случай в колежа беше нещо необичайно сам по себе си, камо ли убийство! Освен това Емили не можеше да не изпитва известна привързаност към Холмстранд, макар чувството да се дължеше повече на неговата репутация и на уважението й към професионализма му, отколкото на лично общуване.
- Нямам представа - отговори Джим Рейнълдс. - Сега полицаите са в неговата част. Цялото крило е отцепено. Целият ден ще е така.
Емили импулсивно отпи втора глътка от кафето си, но този път жестът, с който поднесе чашата към устните, й се стори насилен и биещ на очи, почти неуважителен - все едно е прекалено нормален за подобна зловеща новина.
- Не мога да повярвам, че се случи тук - страхът на Маги Ларсън все още си личеше. -Щом някой е бил готов да го погне...
Не довърши изречението си. Всички разбраха какво не бе изрекла: сега, след убийството на техен колега, никой не можеше да сс чувства в безопасност.
Над групата се спусна продължително мълчание, прекъснато най- накрая само от звъна на звънеца над главите им. Следващите лекции шдха да започнат всеки момент и всички се спогледаха тревожно, преди да се отправят към залите и задълженията си. Преди да се разделят, Емили изпита неудобство и угризение. Беше ли приемливо просто да си тръгнат, да се върнат към работата си както обикновено, след като току-що бяха говорили за смъртта на колега? Трябваше да кажат нещо, да признаят по някакъв начин, че ситуацията е емоционално наситена.
- Съжалявам... съжалявам за Арно. Беше единственото, за което се сети.
Изненада се, че изпитва такова дълбоко чувство на загуба. Емоционалната реакция, която преживяваше, щеше да е по-типична след смъртта на близък приятел - нещо, което Арно Холмстранд определено не беше.
Айлийн й се усмихна нежно и излезе от шушулката. Като се бореше с шока, Емили се върна в кабинета си, отключи вратата и влезе в малкото помещение. Удиви се колко бързо може да се измести фокусът на деня, колко всепоглъщаща може да е една трагедия. До мига, в който чу за Арно, мисълта й бе насочена към нещо съвсем друго - към щастливи представи за мига, в който щеше да се събере с мъжа, когото обичаше. Последната сряда преди дългия уикецд за Деня на благодарността означаваше само още една лекция - първото нещо, което правеше сутринта. Ако зависеше от Емили, останалата част от деня щеше да премине в дългоочакваното пътуване от Минеаполис до Чикаго и до уикенда, който щеше да прекара с годеника си Майкъл. Запознаха се преди четири години, на самия Ден на благодарността - той англичанин, седнал да учи на родната трева, а тя - жадна за знания студентка в магистърска програма, заета с проучване в чужбина, опитваща се да сподели важността на голямата американска традиция с някогашните колониални господари - и оттогава този ден се бе превърнал в техен.