— Точно ми е!
— Като излята! — обади се някой до нея.
Тя вдигна поглед. Думите бе произнесъл досадният човек, който се наричаше Руди.
Той й кимна приветливо.
— Много обичам да ходя на пазар с жени. Тъй приятно се отвличаш от сума по-важни неща.
Младата дама запита продавачката за цената. Сделката беше сключена. Тя обу пак старата си обувка и плати на касата.
Междувременно продавачката предаде пакета с обувките на господина. Той го прие като нещо съвсем естествено.
— Къде са обувките? — запита госпожица Трюбнер, след като прибра парите си в чантата.
Той вдигна пакета:
— Ето ги!
Продавачката им отвори вратата на магазина.
— Довиждане! — каза той, пусна младата дама пред себе си и я последва на улицата.
Продължително време вървяха един до друг, без да проговорят нито дума. Младият човек имаше впечатлението, че ще сбърка, ако се впусне без повод в разговор. И предположението му се оказа правилно. На площада пред кметството, до Абсалон-Хаус, госпожица Трюбнер спря и каза:
— Мога ли да ви помоля да ми дадете обувките?
— Разбира се — заяви той. — Ето ви патъчките.
И той й подаде кутията.
— А сега, струва ми се, че ще бъде най-добре да си хванете пътя и да се изпарите.
— Защо, когато вие сте толкова близо? — отвърна изискано той.
— Стига празни приказки! — рече тя. — Не зная защо ми досаждате. Довиждане, уважаеми господине.
Той свали шапката си.
— Довиждане, уважаема госпожице.
След това й обърна гръб и си тръгна.
Тя бе до известна степен слисана и в продължение на няколко секунди не помръдна от мястото си. Сетне гордо отметна глава назад и се отдалечи в противоположна посока.
„Е, чак толкова кисел пък нямаше защо да бъде“ — помисли си обидено тя. На драго сърце би се извърнала. Но знаеше, че не е прилично, и се сдържа.
В противен случай щеше да види, че пъхнал ръце в джобовете си, той усмихнато крачеше след нея.
Двама господа, застанали отсреща, до „фраскати“, обсъждаха случая.
— Как ти се струва? — запита Карстен.
Господин Ахтен сви обемистия си нос.
— Най-обикновена любовна история!
— Отвратително! — рече Карстен.
Веднага след това те тръгнаха след едрия, строен господин, който се казваше Руди.
А Руди вървеше след младата дама, която имаше същото име като неговата братовчедка от Лайпциг.
„Четирилистната подкова“ е мрачна моряшка кръчма. Недалеч от Нюхави. На една от страничните улички. Най-напред трябваше да се слезе по няколко разкривени и изтрити стъпала. А после същите тия стъпала трябваше да се изкачат. И това беше доста по-трудно от слизането.
Но до него още не беше се стигнало.
Оскар Кюлц седеше в една ниша. До него се бе настанил Щорм, човекът с дългите клепнали уши. Те бяха вече „в настроение“ и пиеха наздравици. Понякога с Тюборгска бира. Понякога с ракия. Около другите маси седяха мъже със сини моряшки блузи и също пиеха.
— Хубав град — заяви Кюлц.
Щорм вдигна чашата си с ракия.
Кюлц също.
— Наздраве! — извикаха двамата и изпразниха чашите си.
— Прекрасен град! — рече Кюлц.
— Приказен град! — добави Щорм.
— Изобщо един от най-хубавите градове! — заяви Кюлц.
Думите им звучаха тъй, сякаш играеха скат с наддаване.
Сетне пиха пак. Този път бира. Келнерът донесе, без да са му поръчвали, още две чаши ракия.
— Великолепен град! — промърмори Кюлц.
Щорм кимна развълнувано.
— А утре ще трябва да го напуснем!
Берлинският месар тъжно поклати посивялата си глава.
— Какво щастие, че ще пътувате и вие. Сам просто не бих имал достатъчно смелост. Наздраве, Щорм!
— Наздраве, Кюлц!
— Може да стане опасно, Щорм. Много опасно може да стане! Смелчага ли сте?
— Предполагам, че да, дърти Тиролецо? Но защо ще стане опасно?
— Не казвам! Да живее изкуството!
— Да живее, да живее, да живее!
Изведнъж Щорм се улови сам, че е запял. И уплашен почувства, че само още една бира и две ракии ще му стигнат, за да бъде така пиян, та да няма вече никакво значение, дали другият е по-пиян от него, или не.
— Наздраве! — извика Кюлц и изпразни чашата си.
— Наздраве!
Щорм не можа да улучи своята чаша.
Неговият сътрапезник бащински я постави в ръката му.
— Ех, братле, как ожаднява човек като пие! — рече Кюлц. — Какво щастие, че одеве се натъпках с порцийка мешано за дванайсет души.
Като си спомни блюдото със салам, той се разсмя. След това каза:
— Щом си подложа добре, мога да пия двайсет и четири часа. Наздраве, Щормчо!
Студена пот беше избила по челото на Щорм. Пред очите му блещукаха точици, сякаш бе обкръжен от рояк комари.