— На… здраве — прошепна дрезгаво той и изля бирата в гърлото си.
Кюлц напълни отново чашата му.
— Съдбата ни събра — каза той. — Нека сега дойдат!
— Кой да дойде!
— Има толкова лоши хора на тоя свят! — При тия думи Кюлц тупна дребния Щорм по рамото тъй, че той едва не падна от стола. — И никой не знае точно защо са лоши. Нима не биха могли да опитат да заживеят с добро? А? И защо ли всъщност са лоши? За това дори и пасторът не знае стихче.
— И аз съм лош — заекваше Щорм. — Не, и на мен ми е лошо!
Той чувстваше как потъва в мъгла.
— На това помага само ракия! — заяви енергично Кюлц — Келнер, две ракии!
Келнерът се втурна и донесе поръчаното. Щорм почувства как му наливат ракия в устата. Не беше в състояние вече да се съпротивлява. Помисли си само още: „Ако тоя тип ме насади…“ След това се свлече на стола.
— Наздраве, стари момко! — каза Кюлц. — Дявол ги взел лошите хора.
Едва тогава забеляза, че седи до масата сам.
Пред една къща на Йостербругаде спря такси. От него се измъкна човек с костюм от лоденов плат, пристъпи с леко поклащане до вратата и прочете табелката, закачена на нея.
— Ура! — извика той. — Пансион „Курциус“! Какво щастие, че момчето не е забравило къде живее.
Върна се обратно до автомобила, извлече от седалката някакво неподвижно същество и го метна на рамо.
Шофьорът поиска да му помогне.
— Не е необходимо — рече туристът. — И по-тежки волове съм влачил. Всичко е въпрос на навик.
При вратата се извърна и викна:
— Почакайте ме, господин директоре!
Сетне влезе в сградата и пъшкайки, се заизкачва с тежки стъпки по стълбата.
Пансионът „Курциус“ се намираше на първия етаж. Туристът позвъни.
Нищо не се помръдна.
Той натисна звънеца като при тревога.
Най-сетне по коридора се чуха провлечени стъпки. Някой дълго се взира през шпионката.
— Хайде, отваряйте де! — измърмори туристът.
Чу се щракване на ключ. Вратата се отвори. Появи се изискан стар господин, с бяла брада и тъмни очила, и запита:
— Какво обичате?
— Бих искал да оставя тук един господин на име Щорм.
— За съжаление аз живея в тоя дом едва от вчера — каза меко старият господин. — И съм сам-самичък в жилището. Какво е станало с господина, когото носите на рамото си? Мъртъв ли е?
— Не, пиян е.
— Тъй, тъй.
— В пощенската кутия ли да натикам господин Щорм? — осведоми се туристът. — Или знаете някакво друго разрешение на въпроса?
Старият господин отстъпи в коридора.
— Навярно бихте могли да го оставите на дивана в трапезарията.
Той тръгна напред.
В дъното на коридора се затръшна някаква врата.
— Става течение — обясни старият господин. — Забравих да затворя стаята си.
Той натисна дръжката на една врата и светна лампата. Озобаха се в трапезарията. Огромният мъж със зелените дрехи от лоденов плат сложи внимателно своя товар на дивана и го зави с едно одеяло от камилска въ̀лна. После оправи якето си, погледна угрижено лицето на бледния Щорм и каза:
— Дано утре да бъде точно навреме на гарата.
— Ще пътува ли?
— Да. Ще пътуваме заедно за Берлин.
— Добре, ще кажа на хазаина. — Изтънченият стар човек кротко се усмихна. — Той ще събуди навреме господин Щорм.
— С това ще ми направите голяма услуга — отвърна туристът. — Извънредно важно е.
— Мога ли да зная за какво се отнася?
— Не — отговори туристът. — Господин Щорм също не знае.
Той прекоси с леко клатушкане стаята и се извърна.
— Впрочем и самият аз не зная съвсем точно!
Туристът се изсмя, размаха бастуна си във въздуха и весело извика:
— Да живее изкуството!
Вън, в коридора, той се блъсна в закачалката. След това вратата се хлопна.
Тутакси след излизането му трапезарията се оживи. Най-малко десетина души заобиколиха дивана, на който сладко спеше господин Щорм. Рядко се случват толкова хора в някой пансион, гдето в момента има само един-единствен стар господин!
Старият господин беше свалил както тъмните си очила, тъй и голяма част от своята благост.
— Каква е тази свинщина? — запита гневно той. От яд очите му се бяха изкривили. — Кой може да ми обясни това?
— Аз! — обади се някой.
Беше господин Филип Ахтел, специалистът по червени вина.
— Е? Ще си отвориш ли най-сетне устата?
— Щорм се беше сприятелил с тоя човек, който седеше в „Д’Англетер“ до секретарката на Щайнхьовел. А пред Амалиенборг реши да го срещне случайно пак и да седне с него на ракия. За да научи подробности.
— И?
Господин Ахтел се ухили.
— И той, изглежда, е привел този план в изпълнение.
— А кой беше санбернарският пес, който ни довлече обратно Щорм?