— Направих го с удоволствие, любезни приятелю.
— Разбрах, че хазаите ми изобщо не били там.
— Точно така. Само някакъв възрастен господин с тъмни очила.
— Не го познавам.
— Той каза, че живеел там едва от завчера.
— Аха, значи затова.
Кюлц спря пред едно третокласно купе.
— Ето, тук има място!
Но господин Щорм не беше съгласен.
— Не мога да понасям бабичките — промърмори той. Думите му се отнасяха за някаква дама с бели коси, седнала до прозореца. — Бабичките носят само нещастие.
Двамата продължиха по-нататък.
Изведнъж Щорм спря, погледна нагоре към някакъв господин, който беше подал глава от едно купе и го запита.
— Извинете, има ли в купето ви място за още двама души?
Господинът, който впрочем приличаше на бивш тенор и беше с твърде зачервен нос, погледна в купето, след това отново към перона и каза:
— Ще се сместим някак.
Щорм се качи, извърна се и пое куфара на своя спътник.
— Внимателно! — изръмжа загрижен Кюлц.
Сетне се качи, пъшкайки, след него. Господинът с червения нос услужливо му помогна. Ако се съдеше по първото впечатление, хората в купето бяха очарователни.
И по една случайност се оказаха все мъже.
Те се сместиха с готовност и подхвърлиха няколко любезни забележки.
Щорм запита господина с червения нос дали и той ще пътува за Берлин.
— Не, само до Варнемюнде — отвърна учтиво господинът. — Там е съпругата ми с децата. На почивка.
— Милите дечица — каза човекът, който седеше в ъгъла и глупаво се ухили.
Останалите пътници го погледнаха, крайно изненадани. Той се смути и се скри зад един вестник.
— Може би ще остана няколко дни във Варнемюнде — продължи пътникът с червения нос. — При все, че неотложни работи ме зоват в Берлин.
Друг от пътниците каза, че Северно море му се харесвало повече. Водата му била по-варовита. А въздухът съдържал повече соли. Допадал му най-вече Зюлт.
Кюлц запали пура и погледна нагоре дали куфарът му все още е на багажната мрежа.
Куфарът беше още там.
Скоро всички пътници в купето завързаха разговор, сякаш бяха все добри стари приятели.
(Пък и така си беше.)
Госпожица Ирене Трюбнер намери едно доста свободно второкласно купе. Заети бяха само местата до прозореца. От една съвсем млада брачна двойка американци, които четяха вестници и списания и от време на време си ги разменяха.
Тя се настани в единия от ъглите до коридора и твърде често поглеждаше ръчния си часовник.
От прозорците в коридора се бяха надвесили пътници и разговаряха със свои близки и познати, които оставаха в Копенхаген. Някои вадеха вече носните си кърпички.
Сетне влакът потегли. Кърпичките се размахаха в надпревара. Американската брачна двойка вдигна поглед от четивото си. Двамата се усмихнаха един-другиму, прекратиха автоматично усмивките си и продължиха пак да четат.
Госпожица Трюбнер почувства, че някой я наблюдава. Тя се огледа.
Вън, в коридора на вагона стоеше едрият, строен господин, който се казваше Руди!
Той й кимна и свали шапката си.
После влезе в купето, седна насреща й и запита:
— Искате ли да се сдобрим?
Тя мълчеше.
— О — каза той, — вие сте с новите обувки! Очарователни са! Толкова малък изглежда кракът в тях!
Госпожица Трюбнер мълчеше.
— Токовете биха могли да бъдат малко по-ниски — рече той. — Ниските токове са по-здравословни.
— Ортопед ли сте? — запита тя.
— Не. Но имам братовчед, който е лекар.
— В Лайпциг ли?
— Защо в Лайпциг?
Ъгълчетата на устните й се свиха нагоре.
— Бях почти убедена, че става дума за брат на вашата братовчедка Ирене.
Той се засмя. Смехът му обезоръжаваше. Звучеше тъй, като че се смееше цял клас абитуриенти.
— Вие подценявате рода Щруве — рече сетне той. — Не искам да се хваля. Но родът ни е много работлив и пръснат из цялата страна.
— Интересно.
— Моят братовчед например живее в Хановер. Той е специалист по уши-нос-гърло.
— Аха. И затова разбира толкова от токове на обувки!
— Именно, именно!
Той се облегна назад, преметна бавно крак връз крак, извади вестник и каза:
— Сега, понеже съм си срамежлив, ще помълча малко. Дочуване след един час.
И усилено се залови да чете.
Влакът се носеше през остров Зееланд. На юг. Пътуваха през градини.
Госпожица Трюбнер енергично притисна голямата си чанта под мишница и без да обръща внимание на американската брачна двойка, зарея поглед през прозореца.
От своето купе месарят Кюлц също тъй гледаше навън. Поне с едното око. С другото вардеше куфара си и неговата тайна.
„Хич не е лесна тая работа“ — помисли си Кюлц. И едва не го каза гласно.