Той изтри потта от челото си.
— Горещо ли ви е? — запита угрижено Щорм.
И още преди Кюлц да успее да отговори, друг от пътниците скочи и свали прозореца.
— Много любезно — каза Кюлц и се огледа наоколо. Рядко бе виждал толкова много мили, будещи доверие хора, събрани на едно място. Наистина беше имал късмет!…
Посочи с ръка към прозореца.
— Още като идвах насам ми направи впечатление — рече той — датският добитък е първокласен. Никога в живота си не съм виждал такова нещо!
Стадо кафяви говеда сякаш почувстваха, че ставаше дума за тях. Животните се загледаха внимателно във влака, а едно теленце потича няколко крачки наред с вагона.
— Вие се интересувате от скотовъдство? — запита господинът, комуто принадлежеше червеният нос.
— Разбира се — рече Кюлц. — Аз съм месар. От трийсет години!
— Е, тогава е ясно — каза вежливо господинът.
— Всъщност в момента професията ми вече не ми се нрави особено — продължи Кюлц. — Някой ден на човек му идва най-сетне до гуша да се намира непрекъснато сред говеда!
Той се засмя самодоволно.
Спътниците му го погледнаха със сладникаво-кисели усмивки.
— Надявам се, че това не е намек? — скромно запита господин Щорм.
Когато най-сетне разбра въпроса му, месарят Кюлц изпадна в леко отчаяние.
— Как можахте да допуснете, че ще кажа такова нещо? — извика извън себе си той. — Съвсем не съм имал предвид вас, господа! Говорех за истински говеда! Не за вас! Ако знаехте само колко неприятно ми е това недоразумение. Никога не бих си позволил такова нещо.
Той наистина беше извън себе си.
— Но аз само се пошегувах — заяви господин Щорм.
— Действително ли? — запита с облекчение Кюлц.
Останалите кимнаха.
— Слава богу! — рече Кюлц. — Камък ми пада от сърцето. Такова нещо наистина никога не бих казал гласно.
Господинът, който се наричаше Руди, се беше облегнал удобно назад. Лежеше със затворени очи и спокойно дишаше.
Ирене Трюбнер разглеждаше лицето му. Разглеждаше го дълбокомислено и си разсъждаваше:
„Всяка дума, която ми е казал досега, навярно е лъжа. Защо ме преследва от вчера насам? И щом го върши, защо ме лъже? При това тоя долен мошеник има лице като Архангел Михаил! Вятър работа е прехвалената взаимна зависимост между физиономия и характер!“
Тя се извърна рязко към прозореца и в продължение на няколко минути се взира навън. Ала сетне пак обърна глава.
„Какви изразителни ръце! — помисли неволно тя. — А при това е долен тип! Но с мен ще си счупи зъбките, тоя Руди!“ Ирене се поправи мислено: „Тоя господин Руди!… Тоя сънльо, ха!“
В последното обаче тя се мамеше. Тоя господин Руди съвсем не спеше! Само така изглеждаше. Изпод дълбоко спуснатите си клепки той непрекъснато наблюдаваше младото момиче. Беше възмутен.
„Защо ли пък тъкмо тая Ирене Трюбнер — мислеше той. — Защо ли пък тъкмо тя трябваше да излезе такова красиво създание? Защо не е някое бостанско плашило? Години наред мечтаеш да срещнеш такъв човек. И когато най-сетне ти кацва право в ръцете, моментът е съвсем неудобен. Дявол да го вземе. Холбайн-младия и всички жени на Хенрих VIII — и обезглавените, и необезглавените! Ах, какво сложно нещо е животът!“
Тя се наведе доста напред и впи странен поглед в него. Стори му се, че очите й стават все по-големи и замислени. Какво толкова имаше да го гледа? Изведнъж тя сведе очи и се изчерви като ученичка.
При това младият човек вече изгуби самообладание и се събуди.
— Изтече ли часът? — запита той.
Тя се стресна и приглади косата си.
— Какъв час?
— Заплануваната пауза в нашия разговор — рече той, — за която станаха причина моите роднински връзки.
— Ах, тъй… — Тя погледна часовника си и каза: — Имате още време. Лека нощ!
— Нима съм спал?
— Мисля, че да — отговори тя.
— А хърках ли?
— Не.
— Каква осъдителна небрежност!
В този миг по коридора мина някакъв човек. Господин с бяла брада и тъмни очила. Той надникна в купето и бавно продължи нататък.
Госпожица Трюбнер запита:
— Познавате ли този господин?
— Не — отвърна господин Щруве. — Но изпитвам смътното чувство, че много скоро ще имам честта да се запозная с него.
Съдено му бе да излезе прав.
Когато влакът се намираше на ферибота между островите Зееланд и Лааланд и господин Щруве напусна купето, за да се поразтъпче малко, натъкна се пак на същия господин. Той тъкмо бе спрял пред един от пътниците и молеше за огън. На всеки, предразположен към съмнение, би направило впечатление, че човекът, който поднесе цигарата си на белобрадия, същевременно му пошепна нещо.
Обикновено непознати хора не шепнат помежду си. Прекалената предпазливост също е лекомислие.