Старият господин продължи пътя си.
Руди Щруве тръгна след него.
Старият господин оглеждаше прозорците на купетата.
Щруве проследи погледа му и забеляза как някакъв човек, който се бе подал от едно третокласно купе, намигна с едно око, когато старият господин мина край него.
А под окото, с което тоя човек намигна, имаше забележителен червен нос.
На Щруве този нос се стори познат. Той пристъпи до желязната ограда на ферибота и в продължение на пет минути разглежда Балтийско море, сребристите чайки и шамандурите, маркиращи пътя на ферибота… После се извърна и разгледа третокласното купе, което го беше заинтригувало.
До човека с червения нос той откри господина с клепналите уши. А и третия, когото бе видял пред Амалиенборг.
Срещу тях, сред пъстър букет от разбойнишки лица, се бе настанил добродушният исполински турист с дрехи от лоденов плат, който беше седял заедно с Ирене Трюбнер в „Д’Англетер“!
Тази групировка бе непонятна на Руди Щруве. Какво търсеше тоя честен и безобиден атлет след толкова много мошеници? Или пък съвсем не беше толкова безобиден?
Щруве бързо премина към отстъпление. Той изтича към своето купе, без да спира. Дано само през време на отсъствието му не се е случило нещо непредвидено! Скочи във вагона и се втурна по коридора. На няколко крачки пред купето той спря и си наложи да продължи съвсем спокойно.
Госпожица Трюбнер все още седеше на старото си място, унесена в мисли.
Той седна в своя ъгъл.
Тя извърна лицето си към него и внезапно погледът й се премести над главата му.
Руди Щруве проследи очите й и погледна мрежата за багаж. Не, куфарът си беше още на мястото.
Тя се усмихна и запита:
— Да не би да си играете сам на „весела поща“?
Той не разбра какво искаше да каже.
— Става въпрос за шапката ви — рече тя.
Той я свали. Под панделката беше подпъхнат един плик.
— Странно — каза той, взе писмото и го отвори.
На листа беше написано с едри печатни букви:
КОЙТО СИ ТИКА САМ ГЛАВАТА В ТОРБАТА ОСТАВА БЕЗ НЕЯ!
Той сгъна листа, пъхна го в джоба на сакото си и смръщи вежди.
— Нещо неприятно ли? — запита тя.
— Ами! — рече той и направи усилие да се усмихне безгрижно. — Просто шега на един стар познайник!
Шеста глава
О, тия митничари
Отдавна бяха отминали Гйедзер.
Митническият преглед и проверката на паспортите бяха извършени още преди качването на ферибота. Параходът и железопътните вагони в неговия търбух плаваха през Балтийско море и датският бряг все повече избледняваше.
Месарят Кюлц стана и посегна към куфара си.
— Накъде тръгнахте? — запита Щорм.
— Към трапезарията. Огладнях. Ще дойдете ли и вие, господин Щорм? Ракията е от мен!
Кюлц се засмя бащински.
— Трябва да потраете още малко, господа — обади се един от пътниците. — Корабните митничари не са минали още.
— Нима! — извика Щорм и се престори на много учуден.
— Но нали с митническата проверка вече се свърши! — рече Кюлц.
— На ферибота контролират още веднъж — обясни добре осведоменият пътник.
— Не проумявам — каза Кюлц. — На идване нямаше такова нещо.
— С немския ферибот ли дойдохте? — запита друг от спътниците му.
— Да, с немския!
— Това е то — рече добре осведоменият. — А сега пътуваме с датски. Те винаги са по-големи педанти.
— Тия проклети бюрократи! — измърмори Филип Ахтел.
— Двойно счетоводство — забеляза иронично друг пътник.
— Е, няма що — примири се Кюлц и си седна пак на зелените панталони. — Ще се въоръжим с търпение.
Господин Ахтел свали куфара си, сложи го на пейката и го разтвори.
— Дано само мине бързо. Жаден съм.
Господин Карстен погледна през прозореца и след малко каза:
— Оттам се задава някакъв човек с униформа. Изглежда, че той е въпросният чиновник.
Вратата на купето се отвори. Влезе човек със синя моряшка шапка със златни ширити и широка пелерина. Той козирува и почна да дава дълги обяснения на някакъв чужд език.
Филип Ахтел му отговори нещо, поклати глава и посочи с ръка куфара си.
Митничарят порови из него и лицето му стана зло. Сетне отново козирува и другите пътници също разтвориха куфарите и чантите си. Униформеният чиновник изпълняваше службата си.
— Да не би да прекарвате контрабанда цигари или шоколад? — обърна се Щорм шепнешком към Кюлц.
— Не — отговори месарят и с натежало сърце отвори своя куфар.
Чиновникът пристъпи към него и го попита за различни неща на своя език.
Господин Ахтел се яви на помощ и заговори оживено с човека. При това той сложи ръка на рамото на Кюлц.