Пастетът от гъши дроб заседна в устата на господин Кюлц. Той преглътна с усилие хапката и запита:
— Какво искате да кажете?
— Че за багажа във вашето купе са се интересували повече отколкото за куфарите на останалите пътници — обясни младият човек. — Естествено, аз не зная защо. Но все ще е имало някаква причина.
Кюлц впери поглед в госпожица Трюбнер и безмълвно раздвижи устни. Рунтавите му сиви мустаци затрептяха като листа на трепетлика. Той грабна бързо куфара си, сложи го на коленете си, измъкна портмонето и извади от него ключа.
— Не тук! — каза госпожица Трюбнер.
Думите й прозвучаха като заповед.
Господин Щруве поглеждаше нервно ту единия, ту другия.
— Ще полудея — измърмори Кюлц. — Ако господинът излезе прав, остава ми да се обеся.
— Е, не губете ума и дума! — каза госпожица Трюбнер и стана. — Аз ще се разположа вън на един от лежащите столове. Вие, драги господин Кюлц, ще установите някъде, където няма да бъдете наблюдаван, дали втората митническа контрола… е преминала нормално. А след това, моля ви, елате веднага при мен на палубата!
Месарят Кюлц се изправи, взе куфара си и с морни крачки напусна разкошната трапезария. Чинията, гарнирана с вкусни ястия, остана зад гърба му като сираче.
Ирене Трюбнер се оттегли през страничната врата към палубата, предназначена за разходки.
Младият човек, който се казваше Руди, тръгна на известно разстояние след Кюлц, застана на пост пред умивалнята и зачака.
Госпожица Трюбнер беше седнала на палубата. Столовете до нея бяха празни, вятърът свиреше и облаците се носеха бързо. На хоризонта се полюшваше рибарски катер. Понякога той изчезваше зад стъклено зелените гребени на вълните. Понякога се издигаше високо. Чак до небето.
Тежки стъпки се приближиха. Тя извърна глава.
Бяха Кюлц и Щруве.
Младият човек беше хванал под ръка стареца, сякаш водеше някой болен. Освен това носеше и куфара. Оттам се подаваше парче бяло ленено платно.
Кюлц седна до младата дама.
— Няма! — можа да каже той. — Няма я!
— Незабавно трябва да се уведоми капитанът — каза енергично господин Щруве. — Втората митническа контрола е била блъф. Господин Кюлц е ограбен. Никой не бива да напуска парахода във Варнемюнде, преди да бъде претърсен от полицията.
— Моля ви не се бъркайте в моите работи! — обърна се към него госпожица Трюбнер.
— Как така във вашите работи? — запита той. — Ограбен е господин Кюлц, а не вие!
— Не, тя! — промърмори месарят. — Госпожицата е ограбена! Миниатюрата беше нейна!
— Миниатюрата ли?
— За шестстотин хиляди крони — продължаваше да мълви отчаяно и на пресекулки старият човек. — Никога не бих могъл да ви ги платя. Никога, уважаема госпожице.
— За това изобщо не става и въпрос — рече тя. — Отговорността е само моя.
— Великолепно! — заяви господин Щруве. — И въпреки това вие не искате да ми разрешите да уведомя капитана?
— В никакъв случай!
Татко Кюлц беше скрил лице в дланите си и главата му се тресеше.
— О, колко са лоши хората! — стенеше той. — Да ме излъжат така! Значи чиновникът не е бил истински митничар! И пътникът, който започна да говори за втората контрола, не е бил истински пътник.
— Успокойте се, драги господин Кюлц — каза госпожица Ирене Трюбнер. — Миниатюрата също не беше истинска!
Седма глава
Куфарът и пурите
И тримата се бяха облегнали на корабния парапет. Ирене Трюбнер стоеше между двамата мъже. Татко Кюлц бе свалил кафявата си велурена шапка, беше оставил силният вятър да развява на воля сивата му коса и усмихнато гледаше към морето, сякаш още не можеше да повярва. Чувствуваше се като човек, прекарал тежка болест, комуто лекарят току-що е казал: „Е, майсторе, сега пак можете да ставате!“
Господинът, който се казваше Руди, разглеждаше изпитателно младото момиче, облегнато до него и не знаеше какво собствено трябва да мисли за станалото.
— Извинявайте, мила госпожице — каза господин Кюлц. — Аз съм все още съвсем объркан. Най-напред уплахата, а сега радостта. — Но едно нещо най-малко мога да проумея. Щом като миниатюрата, която тия хайдуци задигнаха от мен, е била фалшива, нямаше защо тогава да ми набивате в главата, че тя е истинска!
— Имаше защо, татко Кюлц! Имаше защо да ви го набивам в главата — отвърна тя. — Сърдите ли ми се за това?
— И на сън дори не ми е хрумнало да ви се сърдя — рече той. — Вярно е, че вие здравата ме измайтапихте. Но да ви се сърдя — не. На вас човек наистина не може да се сърди… И все пак защо — запита той момичето, — защо трябваше да ми набивате в главата, че фалшивата миниатюра е истинска?