— Поради една съвсем проста причина! Защото има две миниатюри! Една фалшива и една истинска!
Двамата мъже едва ли не изгубиха равновесие.
— Да — каза Ирене Трюбнер. — Американският колекционер, който притежавал оригинала, още преди години наредил на един американски копист на Холбайн да изработи копие. Това копие било излагано по различните изложби вместо истинската миниатюра, без някой да подозира нещичко. Прекалено рисковано било да се излага самият оригинал, но за това знаели само колекционерът и пазителят на сбирката му. А напоследък и уредникът на търга. Придобивайки оригинала, господин Щайнхьовел автоматически стана собственик и на копието, и депозира двете в хранилището на една копенхагенска банка.
— Ами хората, които ви придружиха до перона на гарата? — запита Кюлц.
— Те бяха тайни агенти на банката. Ясно ли ви е сега всичко?
— Не — отвърна господин Щруве. — Това съвсем не ме засяга, но много бих искал да зная защо собствено сте дали на господин Кюлц копието, а сте му втълпили, че е оригиналът.
— А пък мене ме засяга наистина премного изръмжа Кюлц. — Затова и аз на драго сърце бих искал да зная причината.
Госпожица Трюбнер хвърли кос подозрителен поглед към Щруве и каза:
— От вчера по обед не ми даваше мира чувството, че ме наблюдават и преследват на всяка крачка. И то не ме излъга. Господин Кюлц обаче смяташе, че това се дължи само на нерви…
— И че след първото дете ще се оправи — довърши с дяволита усмивка Кюлц. — Но госпожица Трюбнер каза, че не можела да чака дотогава.
— Нейната преценка впрочем напълно отговаря на фактите — забеляза младият човек.
Ирене Трюбнер се престори, че не е чула тая забележка и продължи:
— Следобед вестниците съобщиха за изчезнали художествени произведения на стойност един милион крони. Нямаше вече никакво съмнение: аз се намирах в капан. Не знаех какво да правя. Докато не ми хрумна да помоля за помощ господин Кюлц.
Тя признателно сложи ръка върху лоденовия ръкав на стария господин и продължи:
— Останахме с него дълго време в хотела. Ако, както предполагах, ме следяха, това трябваше да направи впечатление. Сетне отидохме в Амалиенборг и седнахме на една пейка, където не можеха да ни послушват, но биха могли да ни наблюдават. Навярно са ни следили и там.
— И още как! — възкликна господин Щруве. Но когато Кюлц и Ирене Трюбнер любопитно го погледнаха, той се поправи — И капка съмнение няма, че са ви следили! Това пролича недвусмислено от кражбата на копието!
— Но ако са ни следили — продължи госпожица Трюбнер, — тогава положително бе, че щяха да следят двойно по-внимателно следващата ни среща. За това трябваше да се държи сметка. Ето защо определих срещата ни да стане на гарата. Там преспокойно можеха да се скрият цяла дузина съгледвачи. Те трябваше да видят как ще се направя, че не познавам господин Кюлц. А трябваше да видят и как подчертано тайно му пъхвам в ръката едно пакетче. Това, според тях, би могло да бъде само миниатюрата. Значи, че трябваше да ограбят господин Кюлц. — Тя се закиска блажено като ученичка. — Е, както виждате, сметката ми излезе права. Господин Кюлц беше ограбен! Миниатюрата изчезна! За щастие, фалшивата миниатюра!
— Да бяхте казали истината поне на мен! — рече Кюлц. — Тогава нямаше преди малко да загубя ума и дума от уплаха.
— Драги господин Кюлц — отново заговори младата дама, — ако ви бях казала истината, от целия блъф нямаше да излезе нищо. Та вие сте прекалено честен човек, за да можете да се преструвате. Крадците щяха да прочетат по лицето ви, че искаме да им тикнем динена кора под краката.
— Чувствам се поласкан — рече Кюлц. — Продължавайте! А какво ще стане сега?
— Сега бандата е убедена, че е докопала истинската миниатюра. И до пристигането в Берлин никой не ще разбере нашия ловък ход.
— Извинете, че се меся — обади се Щруве, — но сега вие, разбира се, трябва да се преструвате, че дори не подозирате за кражбата.
— Тъкмо това е главното — потвърди младата дама. — Инак всичко ще иде на вятъра.
Господин Щруве се замисли. Сетне каза:
— И така за господин Кюлц едва сега настъпва най-тежката част от неговата задача.
— Сега обаче сложете точка! — извика месарят. — Аз съм едно добродушно старо магаре. Признавам. Радвам се, че можах да бъда полезен. Но засега тая игра на стражари и апаши ми стига. Чувствам се ужасно. И освен това съм гладен.
— Естествено, можете да ядете, преди да…
— Преди да съм сторил какво? — запита Кюлц. — Да не искате сега да си окача някоя дълга черна брада? Или да скоча през борда и тайно да продължа да плувам след кораба?