— Името ми е Кюлц — каза той.
Тя плесна с ръце.
— Как? Нима вие сте господин Кюлц? Ей, че весело! В такъв случай ние купуваме месо от вас!
— От Оскар Кюлц ли?
— Това не знам. Да не би да има повече Кюлцовци?
— Би могло да се каже, че е така.
— На „Кайзердам“.
— Това е Ото, най-малкият от синовете ми.
— Отлична месарница — увери го тя.
— Да, да. Само че той не разбира нищичко от лебервурст. Лебервурст трябва да си купите някога от Хуго! Той е второто ми момче. На „Шлосщрасе“ в Щеглиц. Хуго прави един лебервурст! Чест и почитания!
— Малко далечко е, ако човек живее на „Кайзердам“ — каза тя. — При все че неговият лебервурст може да го бива!
— Затова пък Хуго няма понятие от руска салата. Никой не може да го научи да я прави! — заяви строго татко Кюлц.
— Тъй, тъй — каза госпожицата.
— Руската салата е специалитетът на Ервин. Мъжът на най-голямата ми дъщеря. На „Ландсбергер Алее“. Ервин ще ви направи майонеза — заради нея ще зарежете всичко друго на тоя свят, госпожице!
— А къде е вашият собствен магазин? — запита плахо тя.
Малко по малко почна да я хваща страх от многобройните месари.
— На „Йоркщрасе“ — каза той. — Миналия октомври празнувах трийсетгодишен юбилей. Брат ми Карл ще празнува през следната година. През април. Не, през май.
— И господин брат ви ли е месар? — попита угрижено тя.
— Естествено! С три витрини! На „Шпителмаркт“. И най-големият ми брат, Арно, също. Неговият магазин е на „Брайтенбахплац“. А пък магазинът на Георг, другият ми зет, е на „Уландщрасе“. При това Хедвига, втората ми дъщеря, искаше да се омъжи за какъвто и да е друг — учител, пианист или пожарникар, — само да не е месар! Но накрая все пак взе Георг. Той работи при мен две години като пръв калфа.
— За бога! — възкликна сломена госпожицата. — Само месари! Та то е истински кошмар!
— Съдба! — рече Кюлц. — Дядо ми беше месар. Баща ми беше месар. Тъст ми беше месар. Колбасарството, тъй да се каже, е в кръвта ни.
— Какво образно сравнение! — заяви госпожицата.
В този миг дойде оберкелнерът. Пред себе си буташе масичка на колела — толкова внимателно, сякаш беше детска количка за близнаци. На масичката имаше чаша бира и поднос с колбаси и студено печено.
Ако при вида на поднос с колбаси един месар се уплаши, за това трябва да има основателни причини.
Кюлц се изплаши, и то много.
— Трябва да има някакво недоразумение — каза той.
— Аз поръчах малко мешано. А вие ми носите цял поднос за дванадесет души!
Келнерът сви рамене.
— Господинът искаше да проучва датските колбаси.
— Но не чак до Коледа! — изръмжа недоволно Кюлц.
Съседката му се засмя и каза:
— Вие сте жертва на професията си. Стиснете здраво зъби, драги господин Кюлц, и да ви е сладко!
По Куенгенс Нюторв ситнеха гълъби. Перушината им беше синя, сива и сребристозелена. Те усърдно кимаха с глави. Трудно би могло да се каже защо кимаха. Може би това беше само лош навик? Щом се зададеше автомобил, литваха. Като облаци, които се връщат към небето.
Колбасарят Кюлц хвана ножа и вилицата.
— Нима затова офейках! — измърмори потресен той.
Няколко редици по-назад, до самия вход на хотела, седяха двама господа и четяха. Може би те държаха вестниците пред лицата си и по други причини. Откак Гутенберг е направил своето епохално откритие, хората прекалено много са свикнали да предполагат че всички, които държат нещо напечатано пред лицето си, действително четат.
Ех, ако наистина беше така!
Тъй или инак, в дадения случай не беше така. Двамата господа съвсем не четяха, а използваха вестниците като прикритие. Поглеждайки над краищата на техните страници, те наблюдаваха месаря Кюлц и госпожицата от Берлин.
Единият от тия господа имаше вид горе-долу на героичен тенор, който от четиридесетата си година насетне вместо с пеене се е занимавал с червено вино. И то не с производството на червено вино, а с неговата консумация. Носът му — ако си послужим с един музикален израз — би могъл да изпее за това цяла песен. Той беше синкавочервен, сякаш отекъл от премръзване.
Другият господин беше дребен и мършав. Не беше съвсем младо и лицето му. Ушите му бяха разположени необикновено високо. Като на кукумявка. При това бяха клепнали встрани и слънчевата светлина прозираше през тях.
— Тая работа положително е нагласена — каза тенорът. Гласът му звучеше точно така, както изглеждаше носът му.
Дребният мълчеше.
— Би трябвало да изглежда като случайна среща — продължи другият. — Но аз не вярвам в случайността.
Дребният господин с клепналите уши поклати глава.