— Задачата ви е по-тежка — обясни младият човек. — Трябва да се върнете в купето си!
Кюлц уплашено отстъпи крачка назад и вдигна двете си ръце за защита.
— И трябва да се държите с пътниците така, като че нищо не се е случило.
— Тогава предпочитам да скоча пред борда — каза глухо господин Кюлц.
— Трябва да се върнете!
— Добре — отвърна старият гигант. — Както желаете. Но в такъв случай ще извия врата на оня мошеник, който ми бръщолевеше за втората митническа контрола. В това можете да бъдете сигурни, дами и господа! Или смятате, че ще седна да разговарям любезно с такъв нехранимайко? Може би дори ще трябва да му се усмихвам?
— Разбира се — каза Руди Щруве. — И ще трябва дори доста да му се усмихвате!
— Ще му строша главата!
— Драги, добри ми господин Кюлц — замоли го Ирене Трюбнер. — Не ме оставяйте сега на произвола на съдбата! Много ви моля! Инак всичко, което постигнахме, губи всякакъв смисъл.
Кюлц нерешително стоеше и се бореше със себе си. Сетне се извърна и се отправи към стълбището.
— Господин Кюлц! — извика Руди Щруве.
Месарят спря.
— От куфара ви се подава някакво бяло крайче. Трябва да го приберете, преди да се качите във влака! Инак ще разберат, че вече знаете всичко.
Кюлц сведе поглед.
— Аха — рече той. — Нощницата ми!
Сетне тъжно заслиза по стълбите.
Филип Ахтел се отдръпна от прозореца на купето и прошепна:
— Внимание, идва!
Останалите заеха непринудени пози и с усилие придадоха невинни изражения на лицата си.
— Какво ще правим, ако е забелязал нещо? — запита Карстен.
— Нищо не е забелязал — отвърна дребничкият господин Щорм. — От него не може да се очаква подобно нещо.
— Ами ако случайно е забелязал? — запита пак Карстен. — Най-сетне може да е станало нужда да рови в куфара си, дори без да се съмнява, че нещо в него липсва.
— Това ще проличи — заяви Ахтел. — Той не умее да се преструва! Ако пък е забелязал, ще постъпим така, както заповяда шефът.
— Да пие го бива! — промърмори Щорм. — Но солената вода не е ракия.
В този миг вратата се отвори. И човекът, за когото бяха говорили с такава очарователна нежност, влезе запъхтян в купето.
— Добре дошли! — извика господин Ахтел. — Услади ли ви се яденето?
— Студените закуски горе са чудесни — каза Кюлц.
— Бих могъл отново да започна да ям!
Устата му се напълни със слюнки. Той си спомни натъжен за закуските, които беше оставил в трапезарията и шумно се изкашля, за да не чуят куркането на червата му. Сетне внимателно вдигна куфара си и го сложи тъй нежно върху мрежата, сякаш бе пълен с пресни датски яйца.
Другите се спогледаха усмихнати. „Да знаеше само!“ — мислеха те.
Дребничкият господин Щорм се ухили като дявол.
Татко Кюлц седна, изпъна нозе и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Замислен извади оттам ръката си. След това тръсна ядосано глава и бавно се изправи пак.
— Какво търсите? — запита нервно Щорм.
— Ах, табакерата си — отвърна Кюлц. — Останала е в куфара.
Другите седяха на местата си като ударени от гръм. „Сега я оплескахме“ — мислеха те.
Оскар Кюлц извади портмонето от джоба си и измъкна оттам ключа на куфара.
Пръв се окопити господин Ахтел.
— Какво ще си правите труд? — извика весело той и поднесе към него своята табакера. — Я запалете една от моите пури!
— Или от моите! — намеси се Карстен.
Трети запита:
— А цигари не пушите ли? Какво бихте казал за една „Лъки страйк“?
При вида на кутиите и табакерите, поднесени от всички страни към него, татко Кюлц се трогна.
— Извънредно любезно от ваша страна, господа. Но не мога да приема такова нещо!
Господин Ахтел изглеждаше засегнат.
— Искате да ни обидите ли?
— Боже пази! — каза уплашено старият човек и прибра ключа в портмонето си. — Цигари имам и аз. Но тях прекарах контрабанда за децата.
Той погледна изкосо към табакерата на Ахтел, поколеба се и най-сетне посегна.
— Ще си позволя.
Трима пътници му поднесоха огън.
Кюлц седна и разчувстван се огледа наоколо. Впрочем погледът му не се спря на негодника, който го бе измамил относно втората митническа контрола.
— Толкова много очарователни хора на куп — рече той и смукна със задоволство пурата.
Другите си отдъхнаха и се усмихнаха подкупващо.
— Великолепна пура! — възкликна месарят. — Нито много серт, нито много яваш. Мога ли да запитам колко сте платил за нея?
Господин Ахтел каза цената. Веднага след това господин Щорм пресметна колко германски пфенига правят тридесет йоре.
— Никога няма да науча това нещо — констатира татко Кюлц. — Вчера в Копенхаген търсех да купя пощенска марка от шест пфенига. Ако не беше приятелят ми Щорм, направо щяха да ме изхвърлят.